КОРЕНИ – цикъл стихотворения на Иванка Павлова

ВНУЦИТЕ

Тръгваме си и остават двамата
като стари съхнещи дървета,
със земята каменлива сраснали.
Дълго за довиждане ще махат,
след това свободно ще покапят
сълзите под черната забрадка
и под овехтелия каскет…
А сега в кафеза на гърдите
блъскат се уплашените мисли:
„Докога ли ще се връщаме на село
по изровения път от дъждовете?
Докога ли ще целуваме ръцете
с почернели изкривени пръсти
и ще се напълва с гласовете ни
одаята с потъмнял таван?
Докога ли ще излизат пред вратата
всеки път, когато непознати
минат по отсрещните ливади:
ще се взират в тях, дордето се изгубят
и отново писне тишината
в оголелите треперещи дървета…”.
Тръгваме си. Те остават двамата.
Пътят ни поглъща от ръцете им.
А под шарената сламена възглавница
в купчината пожълтели пликове
ще се смеят снимките на внуците
и приседнала на прага, ще ги чака
старата, добрата тъмнина.

В ПАМЕТ НА БАБА СТЕФКА

Тя тихо и достойно си отиде
от този свят, тъй както бе живяла,
с внезапната си болест вкъщи сбрала
голямата си челяд да я види.

На всеки се зарадва с проста обич,
на малките – че много са порасли.
Разпитваше надълго с поглед ласкав
в очакване да я повика гробът.

Преди последната си глътка въздух
не се оплака, не осъди никой,
а през прозореца навън надникна:
дали вали – децата да не мръзнат.

И шепнешком заръча да намерим
за дядо топла вълнена фланела,
чорапи да обуе по-дебели –
тя всичко е приготвила в килера.

Притихна, повече не проговори.
С търпението мъдро на пчелата
почти век беше срещала зората
и с мисълта за нас очи затвори.

ЗАДУШНИЦА

На припека отсреща, срещу залеза,
където хлопатарите изпращат звънко ехо
от стичащите се по стръмното стада,
предците ми забравени почиват.
Златокованите одежди
на октомврийските дървета
загръщат есенните клони.
От тишина ушите оглушават.
До коленете стига буренакът
и вятърът развява некролози –
размахани за сбогом бели кърпи.
Убежище на змии и на гущери,
тук всичко ми говори за отвъдното.
Дърветата са сплели корени над мъртвите
и аз смутена сричам имената им
върху проядени от лишеите камъни.
Един до друг, навеки помирени,
без трусове на страсти и омрази,
без спомена за болката и радостта.
Целува мама каменните плочи:
до буренясалия гроб на дядо
почива баба ми, до нея – моят брат.
Сребрее залезно косата ѝ.
От неизбежното я лъхва хлад
и тя избухва в плач за себе си, за татко,
за мъртвите, за живите след тях –
несдържан, облекчаващ, горък плач.
А крачка настрани стои синът ми.
Не зная по какви пътеки мисълта му
достига до сърцето му, но чувствам
как тръпката от моя корен преминава
през жилите му като силен ток.
Поклон, предци. Спокойно спете.
А нас животът – живият – ни вика
с горчивия си привкус, с празнотите си
и с хубостта си, с малките си радости:
с пожарите на есенната шума,
с милувката на залезното слънце,
с уплашено претичалия заек,
с последните цветя преди сланите,
с поетата дълбоко глътка въздух.
Животът – даденият ни веднъж живот.

КОСАЧА

Завръщам се по детските пътеки
към бащината селска къща
като при извор в летен ден.
Върху земята коленича –
пред есенните ѝ цветя.
Откъсвам няколко зърна
от алената огърлица
на мекия ухаещ глог.
Прегръщам крушовия дънер,
под чийто шатър съм израсла.
Зад всеки храст ме чака спомен.
Под брястовете многолетни
белее къщата с лозница.
Ще оживее неочаквано:
синът ми ще се втурне в нея
и ще прогони тишината…
Когато всички вече спят,
сама на двора ще изляза
с небето да си поговоря.
В мълчанието чисто на нощта
ще чувам листи как се ронят.
И ще дочакам първите петли,
приседнала на каменните стълби.
С разсъмването чак ще си отидат
на миналото скъпите видения.
А аз – новородена – ще пристъпя
към изгрева на идващия ден.

ПРАВНУЧКА НА ЕЛЕНА

С век от тебе се отдалечавам –
намота се моето кълбо с годините,
но едва сега те доближавам –
незабравена, но и непостигната.
Зидовете вече са порутени,
слепите прозорци са в музея.
Скитат нощем ветрове залутани,
бродят в мрака призраци и феи
под дърветата – разпятия самотни.
Но предсмъртното ти завещание –
за нуждаещи се, за сиротни
твоят дом пристанище да стане –
още ни тревожи и въздига.
В паметта ни образът ти броди.
Твоя кръв съм, а не ми достигат
силата ти, мъжката ти строгост.
Уж лежиш под бурен и забрава,
уж в различно време сме родени,
а неуловимо продължаваш
като съдница да бдиш над мене.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Тук всичко си е същото и не е същото.
Дърветата са с грапава кора.
Трева прорасна в покрива на къщата.
Ръка случайна ружите обра.
Свирнята на щурците е предишната.
Щурчетата дали са отпреди?
С костилки голи ме посреща вишната –
стопанката ѝ над плода не бди.
Цветята бели, за венчета брани,
суша – били целебни против рак.
Донасям вкъщи, цяла изподрана,
букетче диви ягоди и в знак,
че нещо детско в мен е още живо,
клеча пред щурчовата къща пак
и стрък трева напъхвам закачливо
като злосторен, но не зъл хлапак.
Певецът беден, войнствено наперен,
облечен в черен фрак и с лък в ръка,
от гняв навярно – не от страх – трепери
и сам е звънка струна за лъка.
Тук всичко продължава, както някога,
живота си безхитростен и прост,
мирише на овце и крави млякото
и само аз съм краткотраен гост.
Храната ми е като на овчарите.
Душата ми по чудо се смири
пред заника олтарен, пред върхарите,
пред подвига на мравките дори.

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Майчице, косите ти съвсем побеляха,
облачни мисли са свили гнездо в сърцето ти.
Песните от младостта ти, и те ли ти отмиляха,
та онемя устата ти, заесени се лицето ти?
Като осъдени са очите ти, недоспалите:
трябва да издържиш до последната минута.
Своя мед си събирала от цветове попарени –
падат като отсечени дланите на скута ти.
Легна отровата на родителските забрани
в присмехулната ти усмивка и я премаза.
По търпеливия път на своето страдание
не усети в кръвта си вкуса на омразата.
Плетените чорапки, жилетчици и пуловери –
сега за внуците, някога за нас, за децата –
бяха твоите майчини ласки – безмълвни, горестни,
безпомощни да ни опазят от самотата.
Думите ти на гърлото и досега засядат
от несигурност пред съпружеската присъда –
жива мишена за упреци, за погледи хладни,
вкаменила се изповед, мечтание несбъднато.
Сутрин отключваш нашите сънища търпеливо –
спи на ухото ти старият ранобуден часовник.
Есенни листа са ръцете ти, работливите –
вече не ги забелязваме, но заран отново
топлата чаша замайва с аромати главите ни,
вечер донасяме вкъщи грижи и огорчения,
в летописната книга – лицата ни – всичко прочиташ,
денем с внуците учиш мъчните стихотворения.
Детските чорапки и дрешки растат на въжето,
ти като съхнеща дюля есенно се смаляваш.
Мълчешком, върху ангелските крила на прането
неотменимо от всички ни се отдалечаваш.

КОРЕНИ

От корените си не се отричай.
В подмолите на твоята душа,
безсмъртни, те чрез теб живеят,
че техен кълн си и на тях приличаш.
Дори да си по-друг, да ги отричаш,
рушиш ли ги – те тебе ще рушат,
щадиш ли ги – чрез теб ще зеленеят.

От корените в тебе преминават
пелинът на живота с вкус горчив
и жаждата, почти неутолима.
Съдбата си човекът заслужава:
на своя ден сам облика придава,
стреми се все напред, но той е жив,
защото корени под него има.

Иванка Павлова