КРАТКИ ЕСЕТА, ВТОРА ЧАСТ- есета-анализи на проф. Иван Бързаков
САНДРО БОТИЧЕЛИ
1 март 1445 – 17 май 1510
520 години от смъртта на Ботичели.
Има ли всъщност смърт за онзи, който се е слял с творбите си?
Сандро Ботичели е геният на ранния Ренесанс. „Раждането на Венера” е в галерия Уфици и е една от двете му най прочути картини , заедно с Primavera. И двете не пътуват никога вън от галерията, която е във Флоренция.
Обърнете, моля, внимание не само на разкошната композиция – и фигурална, и цветова – в абсолютен динамичен баланс.
Разгледайте внимателно фигурата на Венера и по-специално пропорции и съотношения. Дясната ръка (от гледна точка на зрителя) започва от рамото някак си малко неестествено надолу и е сякаш удължена.
Също така е малко удължена шията. Всичко това постига ефекта на динамична експресивност и подчертана грация.
Знаменателен е фактът, че този ефект е постигнат далеч преди „зрелия” Ренесанс (на Микеланджело, Рафаело Санцио и Леонардо) – а именно това е, което донякъде инспирира експресивните, „неестествени” пропорции на Пармиджианино, геният на Маниеризма, който идва след късния Ренесанс.
Това ще наблюдавате още в самата галерия Уфици – в дъното на коридора е „Мадоната с дългата шия” на Пармиджианино. Там ще отбележите и други неестествени пропорции. Всичко това се прави, според моите изследвания в многобройните музеи, където е изложен Пармиджианино (включително големия музей Kunsthistorische Museum във Виена) – за да се постигне специален ефект.
„Реално в една картина е само онова, което е реално за окото там” (без да се сравнява с реалността отвън). Това Пармиджианино и последователи постигат със специално уравновесените фигурални и в цветово отношение композиции в картините си.
По този начин Пармиджианино се явява действителният предтеча на модернизма в края на 19,
20 и съвременното изкуство на 21 век – и то преди 400 години.
А ако останете достатъчно дълго (5-10 минути) да съзерцавате долния ляв ъгъл на „Дамата с дългата шия”, заедно с отблясъка в щита, може и да забележите особения, почти мистичен ефект, който
Пармиджианино постига в картината си.
PIETA – МИКЕЛАНДЖЕЛО БУОНАРОТИ
6 март 1475 – 18 февруари 1564
Ето Флорентинският гигант в скулптурата, роден на 6 март 1475 година и починал на 18 февруари 1564 година. Дори в гениалното си фреско по стените на Ватикана е пак скулптор, вижте как извайва изписаните фигури в Сикстинската капела.
Обърнете специално внимание на това, а не на кого приличала дадена фигура на плафона! (Имах щастието да чуя представителката на Ватикана при едно нейно развеждане на специални американски гости, присъединих се към тях и я слушах).
Разгледайте, моля, „Пиета”, от храма в Рим, която е включена тук. Необикновено младото лице на Божията майка, лице на девица. С извънредно слабото, удължено тяло на Исус, което е поела – като че ли носи скръбта на цялото човечество. И негласният упрек: „Какво направихте с моя син!” Горната част на дрехата й едва ли не кореспондира с тялото й – своеобразен „контрапункт”.
Гениално, защото подобно, само донякъде, обаче, съотношение намираме единствено при Фидий, но неговата композиция от две фигури, само тя оцеляла в целия свят, (която изследвах) по това е време в Партенона, Атина – Атина, която е под турско владичество – и в никакъв случай Микеланджело не може да я е виждал! (По това време, естествено, няма още фотоапарати, ха-ха!)
Огромна е надиплената дреха на девицата, не случайно композиционно: да поеме удълженото тяло на Христос, но и да подскаже, че чрез Богородица цялата земя носи скръбта!
И само как извайва плътта му, със всички детайли, само тази плът е от значение тук, като съвсем жива. Та той е винаги жив за нас, ни казва скулпторът, още навремето си.
И самият той става по този начин безсмъртен!
ВАН ГОГ – ТРИ СТОЛЕТИЯ НЕДОСТИЖИМ
30 март 1853 – 29 юли 1890
Вярвам, че ван Гог е художникът, който си остава недостижим в три века: 19, 20 и 21. Запитали веднъж Писаро за Винсент, а той отговорил: „Ван Гог или ще полудее, или ще ни надмине всичките”. Без да подозира, че Винсент ще успее да постигне и двете. В една специална изложба (преди около 7-8 години в Париж), посветена на влиянието на японската живопис в картините на Ван Гог, имах щастието да наблюдавам съвместното съществуване на двете сътворени, „измислени” реалности.
От една страна пейзажите притежаваха подчертана, неповторима яркост, а от друга – осезателното присъствие на „ненормален”, врязващ се в съзнанието ти мозък. Без да си пречат едно на друго, обратното: в някакво уникално допълнение, „комплементация”, (не комплементарност, това е друго).
Дори тук: в Кипарисите с пътя с двете фигурки, си личи “ безумната” съвместимост на елементите. Всичко гори, всичко пламти в непрекъснато, разнопосочно, обединено по гениален начин движение на цвят и форма.
При това не можеш да отделиш в новата парадигма едното от другото, а същевременно – за разлика от импресионизма на Моне – двете запазват феноменологично разграничение като възприятие…
Или онези приказни, невъзможни, кълбовидни, но и едновременно некълбовидни облаци в небето (както би се изразил, вероятно, Уилям Фокнър).
Уникални във вселената на живописта и отвъд: сами по себе си, заедно с хребетите и всичко останало – една цяла Вселена!
Вижте, моля, как работи с комплементарните червено и зелено, особена смелост! Всичко е „изкривено” като форма, дори там, където не личи на пръв поглед.
Всичко: масичката, столовете, закачалката, леглото, рамката на прозореца, вратите, дори рамките на картините – ако се взрете внимателно… Тази деформация подсилва яркостта на компле-ментарните цветове и се „врязва” в съзнанието на зрителя по начин по който другите художници навремето не могат да постигнат. Нещо повече, създава се особен динамизъм и едва ли не движение и картината оживява при цялата си „кривост” – или може би поради нея.
© Иван Бързаков, „Методология на изящните изкуства”
