КУЧЕТО МИ – разказ на Веселина Башова

Кучето чакаше селския автобус на безлюдна спирка.

Знаеше, че шофьорът мисли за неговия апетит и му носеше редовно гранули, кокали или хляб. Дишаше учестено с изплезен език, когато видя възрастния човечец да слиза, оставил двигателя да бръмчи, за да не замръзне акумулаторът.

– Сърцето на рейса ми е по-ценно от моето. Ето, вземи! – нареди шофьорът на четириногия си приятел. Разроши му козината между очите. – Искаш ли още, Петре? Яж… яж…

Сърдечна топлота и нежност се пълнеха в тялото на дядо Марин.

На селската спирка куче и човек се хранеха взаимно. 

Хвърли поглед към ръчния си часовник. („Още го пазя и върви меретията. От бабата ми е подарък за първата ни годишнина от сватбата. Ех, години, къде сте отлетели? Литнахте като бели гълъби.”)

Коремът на стареца къркореше в размисли за отминалата младост. От сутринта беше изпушил цяла кутия цигари. Не обичаше да закусва, нито за обяд се сещаше, а за вечерята беше рано.

Прекара още време в разговори с кучето Петър, преди да отиде вкъщи при жена си.

Само те останаха да живеят в къщурката на село, и животните. Децата и внуците хванаха пътя по големите градове. („Без училище и без работа що да струват дома“ – обичаше да казва пред себе си за утеха дядото). А и не само на себе си… Пред шепата хора от селото същите думи нареждаше, ей така, за добро утро и добър ден… да му олекне.

– Ах, Петре! – заприказва той кучето. – Няма как да те взема. Място бол. Десет одаи имаме дома, но бабата ми е калпава. Не е гостоприемна ич. Много вода пущате, казва, не дава ми бабата, приятелю…

Кучето заскимтя, сякаш ругаеше и после полегна в спокойствието на дядо Марин. В скута му тихо се огледа около себе си. Взря се във високите била на Беласица.

Тръпки го побиваха от януарския студ и се скри на завет зад спирката, но въпреки това разговорът продължи една идея по-приглушено.

*

– Миналата зима ей тук, където сега ти лежиш, Петре, лежеше 15-годишно хлапе. Мароканче, ей, помръзнало от студ…

Мълчание…

– Когато приближих до него, викам си, ти ме чакаш и си се свил на кълбо. Пък се зачудих отдека и кожух найде. Затеглих палтото, задърпах го…

И гледам, Петре, твоите жални и красиви кучешки очи. Тъкмо щях да ти разроша козината между очите, пипам, мокра пък и мазна… Викам си, моето куче гел не ползва… за момите от село и така си е убав, без помади моят паслар… Застинах, ей, кога го гледам – дете е… младок…. и български поназнайваше…

Развален български, мешан с английски, но нищо, разбрах го… Защо ми требваше да го разбирам… Пусто да остане… от дека се пръкна…

Прекосил цялата Беласица планина, ей Богу… в този кучешки студ намерил ей тази, нашата спирка… ей Богу… през целата гора сам… „Без акъл ли си, бре?! – казвам му – Мре ли ти се на тези млади години, бели гълъби?!“

Да стигне до ей тази, твоята спирка, Петре… през дън гори тилилейски пеш… да минуваш. Гъмжи от диви зверове тоз Балкан, Петре. Казвал съм ти и на теб, в гората да не шеташ ни денем, ни никогаж, да не ти одерат кожата… Пусто да остане! А оно детето, мароканчето, дека е побегнало, не му теряй акъла. А пък и свинско  буркан му давам да апне… не ще, казва. Друга вера е… А диша учестено от студо, и изплезил език от глад… „Защо не седите вред, чадо, дома си е най-арно. – казвам му аз, а он мълчи… скимти, реве от студ и глад…

– Искам от Бульгария да бегам в Америка – казва ми – пък и план имал, хлапакът му неден… Извади от пазвата и пари. – казва: „Моля те, чичо, закарай ме до София! Ще ти платя… колкото струва… Там ще ме чакат моите хора и ще си литна към мечтите… ще си сбъдна всичките желания, чичо… моля те, дядо…“

– Как ли не ме моли, Петре, този калпазанин… Моите внуци са с три годин по-големи от чужденеца, ама що да ти приказвам на тебе… Чужденец, чужденец, ама турил пет ката  дрехи на гърбо и пак умира от студ. Знае, момчето, как се ходи в нашия кучешки студ, Петре, познат му е Балкана. Защо, бе, му е таз упоритост… мечти… глупости… неедни…

– Казвам му кротко, да ме разбере правилно – „Чедо, така и така гориво у рейсу немам, как ке стигнем у таз София, бре?! Три часа е пату дотам. А и стар съм веке за нощно каране.“ Той пак ме моли, не ме разбира… Докат ме моли, блеснаха в очите ни фарове и… Ай, пущините! Надушили чужденеца граничните полицаи, у селото дека са… Арни момчета са, ама…

Сложиха му белезници като на най-големио престъпник. Ех, Петре, още за моя хлапак ти думам, мароканеца… Хванаха го и закараха го, в мъглата черна ойдеха…

– А ти, Петре, защо не дойде онази нощ, бре?! Пусто да остане, мъката ми да ти разкажа… Бабата, като отворила онази ми ти уста, завайка се… Петърчо ли умре, бре?! Думай, старо магаре, не рева кога умреха свекъра и свекървата толкоз бре! Казвай що е станало! Изкуфял дъртак… харо…

Нахока ме хубаво бабата и една година веке не й говоря на тая мойта вещица, Петре. Само с тебе си приказвам, приятелю…

*

Кучето го гледаше с жален поглед.

Подаде му лапичка, което на неговия език сигурно означаваше довиждане…

И тръгна с вяла крачка към кучешката колибка накрая на селото…

Дядото постоя мълчаливо още минута време на спирката. Запали последната цигара. Започна да го драска в сърцето тази кучешка тишина и потегли с рейса към своята си къща.

– Същият багаж в сърцето, веке година и кусур… Прегърбих се, пък се не предавам… Защо ми е, бе, пусто да остане това теглило…

Горе в небето една звезда се молеше вместо дядото… да му олекне…

Веселина Башова