КЪМ МАРА МИХАЙЛОВА – есе на Христина Въчева
МАРА МИХАЙЛОВА 28.11.1900 – 18.08.1989
Всеки път, когато минавам край Дома на културата и погледна към паметната ти плоча, изгряваш в сърцето ми. Бях чела и слушала за теб, а и конференцията в Кърджали, посветена на твоята личност, открехваше нови врати към твоя неспокоен дух. Сега, когато научих за твоя, изпълнен с всеотдайност и обич свят, не мога да си представя Тракия и тракийските българи без теб. Ти, всеотдайната дъщеря на тази земя, защитаваше правото на твоя изстрадал народ да живее свободен в границите на майка България, да се радва на труда си и уверено да върви по пътя на своето духовно просветление.
Като истинска тракийка съумяваш да му покажеш тази магия, наречена Тракия. Земя на благодатно слънце, на полски и планински багри, които очароват. Земя, донесла от миналото своите мъки и спомени за героична бран. Земя – спомен – кървав знак на онези, които изтъргуваха твоята душа и пространство, на онези тракийски чада, които изстрадаха грешките на поредните български правителства, отново и отново. Тя те привличаше като микрокосмос, който трябваше да разгадаваш и разчиташ неговите знаци. Мило ти бе това райско кътче, закътано на север от планинската гръд на Родопа планина, достигнало на юг до вълшебния полъх на Бяло море. То бе част от твоя поглед и от твоя свят.
В неукротимата си младост откриваш пътя към сърцето на тракийските българи – кротки и трудолюбиви, за които земята бе олтар на преклонение и величие. Тракия бе чистия извор на твоето вдъхновение. Тя даваше устрем на мечтите ти, изпълваше живота ти с радост и енергия, осмисляше по новому дните ти. Родена в неголямото село Чобанкьой, Източна Тракия, ти черпиш сила от своя корен – по бащина линия от Устово, правнучка на известния радетел за православие и просветителство Сава Петков Келешовски, представител на бакърджийски еснаф в Устово.
Баща ти, Тоню Бечев, първият български учител в малкото за онова време крумовградско село Дутли, сега Черничево, подхранваше твоето самочувствие и родолюбие, а по- късно идва и изследователската ти страст към знания.
Родът ти, сподвижници на обичания и известен капитан Петко войвода прави логична проекция към твоята личност. Цялата си отдаденост със своите пристрастия към ежедневните събития, към традициите и митологията на тракийските българи. В съзнанието ти на дете трайно стоят размирните дни на Балканската война. Дни, изпълнени с надеждата за присъединяване на отнетите български земи от майка България.
В душата ти камбаните на радостта задълго са отеквали в споделения възторг на бойната слава на българската армия, превзела непревзимаемата през март 1913 година Одринска крепост. Но не задълго. И после отново болка. Болката и разочарованието от Междусъюзническата война сграбчва сърцето ти –жесток удар и покруса за българите от разорена Тракия и Македония. Плачат тракийските и македонски българи – разорени, унизени, посечени с ятаган и меч… Плаче България – ограбена и осакaтена….
Венчилото ти, едва 16-годишна, с 31-годишния заможен търговец Аргир Михайлов, човек, носещ идеите на българските възрожденци, се превръщат в крило за теб. Обладан от благородство и обич, той горещо те подкрепя – изпраща те да учиш в Париж, осигурява ти средства за издавания от теб вестник „Арда” в Кърджали през 1935-36 година. Подпомага работата ти по вестник „Празничен дневник”, редактиран съвместно с П. Станчев в София. И си мисля за онази хармония и толерантност, които са царели в твоето семейство, надраснали времето. Отношение на уважение и разбиране, на зачитане правото на свое духовно пространство и правото на другия до теб.
И колко е прав Ницше, когато казва: „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен”. И идва твоето разтваряне и израстване като активно ангажирана личност. Организират митинги срещу злокобния Ньойски диктат. Иска се смелост и решителност. Ти ги притежаваш. И си в първите редици. Излизаш с апел за създаване на Тракийска женска организация. Годината е 1933. Отдаваш своята енергия за създаването на тази толкова необходима за времето организация на жените. Участваш в нейното укрепване и израстване. Укрепваш и израстваш и ти като личност, която принадлежи на тракийските българи. На хората, които споделят твоя свят. Достойна си за възхищение. Пример, който заразява и увлича…
Изминали са само осемнадесет години от несправедливия Ньойски договор след принудителното прогонване на тракийските българи от родната земя.
С нови трепети и възторг за българите от Беломорска Тракия идва 1941. И отново потеглят керваните на надеждата – отново към родните гнезда. Ти си сред тях, ти си една от тях. От тяхната болка и сила. И там, в Гюмюрджина, в организиране списването на вестник „Тракия”, разцъфтява твоя творчески потенциал.
Времето през 1941-44 година дава нов тласък в младия ти живот, усещането ти за принадлежност изповяда радостта ти от допира с родната земя и общуването ти с тракийци. Тази сила определя и мотото на програмата на вестник „Тракия”: „Да вземем участие в духовния и материалния градеж на свидна и изстрадала Тракия. Да работим за издигането на нашия роден край, а с това – на общото отечество”…
Така гюмюрджинска „Тракия” се превръща в „духовно знаме“, в патриотично послание за изучаване и популяризиране на важни събития от живота на тракийските българи, от тяхната етнография и култура и хвърля нова светлина в твоето журналистическо виждане и отношение към онези процеси, които дават лице на живота ти, лице на епохата. Защото знаеш, че в суровите премеждия и трудности, точно българската вяра, обичаи и фолклор ще съхранят българите като нация.
Носиш вътрешна сила и творчески размах, които извикват възхищение. Колко съвременно звучат думите и мислите ти! Колко много си ни нужна и днес! В сложното и противоречиво време, в което живеем, човешките ценности са като „тера инкогнита”. И затова боли, защото наранява. Наранява крехката човешка същност, създадена за любов и светлина… С чистотата на българското си съзнание даваш зелена светлина на етнографските и фолклорни публикации, които са дело на известни български учени и изследователи.
Сред тях греят имената на Стою Шишков, Анастас Примовски, Христо Караманджурков. Изследванията по тракийския въпрос, миналото и демографията на видни българи като Иман Орманджиев, Константин Петканов и Станимир Попов намират широк отзвук във вестника. Така гюмюрджинска „Тракия” става израз на онази посока, която тракийските българи поставят в културната линия на българския народ. Във всеки брой на вестника присъства автентичен тракийски фолклор, който дълго ще подклажда интереса ти на изследовател. С каква обич и феминизъм журналистическото ти перо реди слова за онези будни българки, които работят за развитието на българското национално движение в Тракия и Македония!
Сред тях е и учителката и революционерката Филипа Димитрова, основател на първото българско училище в Драма, съпруга на известния тракийски революционер Коста Георгиев, пример за всеотдайност. А статиите ти с културно- просветна тематика, свързани с основаването и работата на гюмюрджинския театър, посещението на царския симфоничен оркестър в града, песните на Тракия хвърлят нова светлина, показват онази страст, която си вложила като тракийка и журналистка.
Така Гюмюрджина се превръща в отворен прозорец, в открит исторически извор, без който днес бихме знаели по-малко, бихме били по-бедни и всичко би изглеждало „по-безцветно”. Безценен е неговият принос, защото в него говори „духа на епохата”. Дело, което се равнява на „подвиг”, отбелязва в-к „Беломорска България”. Със собствени приходи и безвъзмездния труд на твоите колеги, близо три години, вестникът пише история. И всичко това – с твоята всеотдайност и решимост, с твоя пиетет към духовността на тракийските българи.
Ти, дъщерята на Тракия, и днес ни даваш най-искрените си уроци по родолюбие. Показваш ни как да работим за българската кауза. Всеотдайно, безрезервно. Въпрос, който и сега тежи като Дамоклев меч над главите на българите. С точната оценка за историческата ситуация, в която се намира държавата ни. Ти, която с твоите действия на позитивност и всеотдайност печелиш уважението и признанието на своя народ – еталон за поведение, професионализъм и морал.
Да, твоето житейско кредо е скромно и простичко – да работиш за издигането на своя роден край, за издигането на Тракия като част от отечество България. Целите ти осмислят твоя живот. Следваш ги неотклонно и вървиш напред. За теб е по-важно да напишеш книгите си, които разкриват отношението ти към събитията на твоето време, да помогнеш на тракийските българи в техния път към България, да бъдеш човек и личност. Усилия, постоянство, приоритети. Защитаваш ги със силата на своята воля…
Гледам портрета ти и си мисля: колко решителност и мъдрост има в теб! Като защитница на тракийския бит и култура, като журналистка отваряш очите и съзнанието на тракийските българи за нови духовни полети и светове. С каква борбеност се хвърляш да помагаш на изселниците от Тракия, която за пореден път е отстъпена на Гърция по Ялтенското споразумение през 1944 година! Затова ли гръцката администрация те осъжда на смърт чрез обесване? В Кърджали си задържана от МВР, следва нов удар – изключена си и от Съюза на провинциалните журналисти. Каква неблагодарност на системата! За жената и твореца, човека, който със съзидателния си труд и дух доказва, че има една сила, на която е подвластна тя – Тракия. И защо трябва да бъдеш унизена и низгверната?…
С будната съвест на своя народ обикаляш малките схлупени селца на кон или пеша, за да записваш дума по дума разказите и песните на онези необразовани, но изпълнени с топлота и сърдечност хора, които откриват сърцата си, за да изкажат съкровените си, понякога кървави спомени.
За теб българският изследовател и учен Стою Шишков ще напише: „Мара Михайлова познава и уважава целия източнородопски край. Тя познава най-добре живота и състоянието на турското население“. Уверено и последователно като краевед и като човек търсиш приликата между етническите групи, населявали българския регион на Европа. И това те зарежда с воля, осмисля стръмния ти път. Колко много имаме да се учим от теб, всеотдайната, възторжената радетелка на тракийския бит и култура, отворила сърцето си за хората, които населяват този ареал!…
Като в нестройна композиция се редят думите ти с обичта ти към тези българи, за които ти си просто „нашата Мара”. Черно и сиво бележат дните от покрусата на нерядкото прогонване и избиване по пътя към родната земя.
Трите злочести прогонвания – 1913- та, 1919-та и 1941-ва не сломяват волята на тракийци да бъдат верни на родната България. Затова в песните им, горестни и драматични, плаче наранената гордост и съзнание на българите от Тракия, преминали своята Голгота. Неведнъж. Но оцелели с достойнство, със съхранена вяра, обичаи и култура. Ти, неспокойното сърце на Тракия даваш израз на вълненията си за епохата, в която живееш – времето на Втората световна война. В интервютата си с известни български писатели – Тодор Влайков, Фани Мутафчиева, Елин Пелин, Николай Райнов, Людмил Стоянов и други, правиш публична позицията им за войната и жестоката й несправедливост…
Мара Михайлова! Нашата Мара! – един достойно изживян живот. Пример за нравственост, гражданска позиция и неспокойно журналистическо перо, отдадено на българите от Тракия. Живееш в мен. Отваряш път към Светлината, с която светиш и днес, да гледаме напред и да пазим своя български , тракийски корен.
Първа публикация: © „Светлина от миналото“, автор Христина Въчева, изд. gabriell-e-lit, С., 2020
© Христина Въчева
