КЪСНА ЛЮБОВ – поезия на Живодар Душков

Ще бъда до теб,
дори да си някъде другаде –
стига да знам,
че любовта ти към мен
не е отлетяла подобно на птица…
Да върнеш се, теб ще изчакам.
Аз мога да чакам,
Стига да знам,
че само с теб ще прекарам живота си…
Ако кажеш, че и ти ще бъдеш там,
във Вечността,
ще те дочакам…
Аз мога да чакам вечно…

януари 2021 г.

Невъзможно е – зная добре,
но понякога ми се иска
да мога да връщам времето…

Щях да зная колко боли
сърцето ми,
наранено в раздялата…
Щях да предвидя
края на всяка връзка,
да се досетя за него
от самото начало
и да реша,
че трябва да спра,
за да остане
сърцето ми
цяло…

Времето обаче
неумолимо върви
само в единствена своя посока
и сърцето ми получава
болка
след
болка,
рана
след
рана…
Докато
не се
в з р и в и !

януари 2021 г.

Вчера беше със мен,
сутринта си замина…
Дали днес ще вали
или слънце ще грее
всеки ще намери с какво
да се забавлява…
Всички освен мен…
Аз съм самотен.
Аз се сбогувам с романтиката.
Казах „Довиждане!“ на миналото.
Забравих, че до вчера
бях и крал, и клоун…
Казвам си, че това е сън..
Подритвам свалената на пода корона
и въпреки счупените криле
аз се чувствам свободен…
Свободен…
Свободен…
Свободен…
Дали?

януари 2021 г.

Говориш в съня си… И чувам аз думи,
които на мен не си изричала ти…
Уж само секунди… Отприщи се бентът… –
този, гдето задържаше моята ревност…
А мислех си аз, че с тебе ще бъда до Края,
че нищо не би разрушило нашата обич…
Стоварват се върху ми звездите,
разбити в милионни парчета
(звездите – знаещи много и много
за нашата страст и любов),
и клоните на дърветата стари
(ония дървета, които ни прикриваха
от любопитното око на луната),
и камъчетата от потока планински
(същите, гдето възпираха водите
да не запеят и да ни събудят)…

Звездните частици пробождат гърдите ми
и раняват до смърт сърцето ми…
Клоните като здрави пики наказват очите ми –
заслепен ли съм бил или в свят измислен живял съм?
Планинските камъни ръцете ми хващат:
„Не пипай раните – да зараснат остави ги!“

януари 2021 г.

МРАЧНО НАСТРОЕНИЕ

Живях си щастливо –
изграждах си кули:
къде ще се видим,
а също – кога.
Но в сговор –
и Участ,
и Време –
по нула
множаха ми плана.
Последва тъга.

Днес извод си правя:
и тъжен,
и късен…
Надсмива се сякаш
Животът над мен.
Но как да загърбя
самата си същност…
в Добро
за Добро
човек
е
роден…

януари 2021 г.

Пред чашите с вино
утеха ми дават:
„Животът не спира,
той продължава!“
Приятели мои,
навярно сте прави.
Ще трябва на Времето
шанс да предоставя:
уж скритите сълзи
то да подсуши,
и болката вляво –
тъй режеща! –
то да изпие,
и сякаш със гума
от паметта да заличи:
образ разнежващ,
усмивка подканяща
жест изненадващ,
поглед говорещ,
нещо неказано…,
…
До вчера
с мисълта за нея живях…
Ще трябва
да се науча
да обичам
отново!
януари 2021 г.

Пак, Любов,
сърцето ми ти изгори.
Цяло в пепел гореща то стана,
но пак вярвам –
искра в дълбоко се скри,
за да лумне от нея нов пламък.

Пак, Любов, страдам…
До кога тъй – не знам!
Уж си мисля:
не ще се въззема,
а за нова обич оглеждам се сам,
че сърцето е
митичният
Феникс…

Пак, Любов,
в рани ще стене сърцето.
Ще кърви…,
ще кърви…,
ще зарасне…
……
Тъй вървя си
вярващ в нещо,
което
носи името
Шепичка щастие…

януари 2021 г.

© Живодар Душков