КЪЩА БЕЗ КОМИН – стихотворения на Тодор Билчев
КЪЩА БЕЗ КОМИН
Събрах живота си в едно листо,
тревичка, залез, във усмивка, мъх.
И сигурен бях вече, сто на сто,
че всичко е с цвета на моя дъх.
Но празен беше този стъклен съд.
Защото любовта не беше там.
Навсякъде я дирих в своя път.
Не можех да я взема, нито дам.
Че с девет ключа тя заключена,
прокудена от моята душа,
посърнала, в блузка памучена,
подтикваше ме само да греша.
И колкото живота да сбереш,
любов ли нямаш ти във ни един,
не можеш щастие да създадеш.
Такъв живот е къща без комин.
3.11.2022 г. 13.13 ч.
НАЯВЕ СЪН
Отиваш си. И никой няма пак във тази къща.
Единствен котаракът ти самичък тук остава.
И спомен, като тебе гдето само се завръща.
А всичко друго е тъга, отсъствие, забрава.
Но лъч единствен сега над тях във миг просиява.
От гняздото на спомена и на тъгата литва
на вярата ни лястовица бяла. Зазвучава
в простора свъсен и суров мелодия – молитва.
Изсъхналата ябълка на двора махна с клони.
И кучето, умряло преди век, залая смело.
Усмихна се на къщичката сгушена балконът.
Дали животът, оня, пак завърна се на село?…
13.11.2022 г. 15.15 ч.
КАРУЧКА ПОД КРЕВАТА
Аз някога имах каручка.
Изписана, пееща, звездна.
И тъничка вълшебна пръчка,
за всякакви тайнства полезна.
Магаренце имах. Свещено.
В каручката с него летяхме.
То беше тревата зелена.
В свят пъстър ний двама живяхме.
Макар голямо, то ревеше.
А аз ревях си като малък.
С каручката край нас цъфтеше
светът, огромен като залък.
С оранжев покрив над главата.
Край нас с цветенца пъстрокрили.
Ний с детството си на земята
до Бог се бяхме приближили.
Катерехме нагоре бавно
на злия живот по баира.
Магарето умря безславно.
Каручката – на панаира.
Но някакъв човек ги дирел
все още нейде по земята.
А вчера той, като умирал,
открил ги, казват, под кревата.
2.12.2022 г. 11.11 ч.
КРАДЕН ЛИСТ
Лист отбрулен прошумули
и си легна на земята.
После вятърът забрули,
прати го във небесата.
Но листът оттам се върна.
Пак във люлката си падна.
И земята го прегърна.
Няма кой да го открадне.
18.11.2022 г. 20.11 ч.
Тодор Билчев
СЪБРАХ ЖИВОТА СИ В ЕДНО ЛИСТО
Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.
Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем малко) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.
Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.
И колкото живота да сбереш,
любов ли нямаш ти във ни един,
не можеш щастие да създадеш.
Такъв живот е къща без комин.
Дано не оставаме без комин!
Благодаря за съпричастността към къщата, многоуважаеми проф. Терзиев. Но Вашето брилянтно слово роди в душата ми и този неизбежен съвременен въпрос: – Днес много от хората са лишени от свои собствени къщи. Други, пък, които ги имат, нямат вече печки в тях. Третите не можаха да си осигурят дърва за отопление. Дали някой изобщо се замисля или му пука за нашите комини?……