ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН – импресия от Марин-Константин Палатов
Пролог:
Бродя из ефира, из някаква зона на здрача, а сенчестият страх ме дебне тихо, стъпва по петите ми… тук ли си? …
Същинска част:
Седнал съм. Раят, предполагам би изглеждал като градска градинка, в която има детска площадка с две-три пързалки и някоя друга катерушка, сгушена в междублоково пространство, което е на поне три пресечки от някой голям булевард, раздрал от край до край купчина блокове в квартал, обитаван от хора от така наречената „средна класа“. Някак едно подобно място би ми се сторило всъщност едновременно задушевно и задушаващо – може би заради тесните като вадички вода алейки, или пък заради двете дузини пейки, стратегически разпръснати, че да обхванат повече територия, чийто поглед е обърнат към центъра на градинката, в който седи, проснал се и отпуснат, ръждясал монумент от, както се казва, „цяла вечност“, а по-конкретно от четиридесет или петдесет лета.
Наблюдавам как деца щъкат наляво-надясно, сядам на случайна пейка, покрай мен прелитат момчета на скейтборди, едното от тях е особено бунтарски настроено и си сваля тениската, докато дъската се обръща няколко пъти във въздуха. Около тях девойки грациозно хвърчат на тротинетки, все едно ято лебеди плaват по мека като коприна вода.
В далечината се притаява леко усмихнатото притеснение на насядалите майки по пейките. Те не гледат към монумента – не – не откъсват поглед от дечурлигата, смеят се на тривиални неща, радват се на живота. Често преспокойно те успяват да забравят някоя друга болежка в лявото рамо – все пак те са седнали, пече меко слънце, а децата се радват, въртейки се вечно в кръгчета и осморки на своите превозни средства, кой родител не би бил щастлив в такъв момент?
Такова е положението, чисто и просто е такова. Седя и си мисля, що за човек съм аз и дали мога да бъда тъй истински щастлив, щом нито съм вече дете, нито пък съм още родител. В подобен момент такива биха ми се въртели в главата, знам аз, ама нали се намирам в Рая, нали всички сме тук, не може да не изпитвам Блаженството! Глуповата усмивка се прокарва върху сбръчканото ми лице и дочувам разговора между две от порещите въздуха деца-ракетина-колела: чувам и не го разбирам, в Рая предполагам биха могли да се разбират хората само с усмивка, оказва се това би бил единствен универсален език. И наистина, как иначе би могло бебе от Средновековието, починало от тиф, да си играе със задушеното от неоновите газове хлапе от 2978-ма.
До ръждясалия монумент се намира леко изкривен на една страна бор, под него – пейка. Седнала на нея въз-възрастна жена чопли нещо по босия си крак, изглежда чорлава и бясна, някак първична. Не искам да гледам към нея, но пък не горя от желание да поглеждам и към пързалките и уредите за забавление, тъй като ми се струва, че именно там би ми се мярнал един мой стар познат, с когото навремето сме си казвали само две-три думи, по работа главно, офисни истории, но сме си обещавали да се видим на по бира неведнъж, обещание, което така и не е било спазено. Предполагам, би ми станало неудобно да засека познат в Рая, точно пък в Рая от всички възможни места в деветнайсетте астрални свята, или колкото са там равнините на съществуването… Особено пък такъв човек не бих искал да срещна случайно тук, някак от Рая ми се струва няма измъкване, но пък във Вечността все пак ще се засечем все някога – жалко, че тук няма къде да го черпя бира вече… Единственият недостатък на Рая, предполагам би бил именно това – обещанията от предния живот си остават в него.
Всъщност, освен това, критика бих имал и към наистина доста тясната атмосфера – някак като малък съм си мислел, че Раят би трябвало да е едно безкрайно поле, зелено и тревисто, слънчево и приятно. Необят. Една тучна ливада, една спокойна река, по която плават снежнобели лебеди. Една идилия. Тук обаче ми се струва далеч от необятно, цялото пространство може да бъде обходено с поглед, без да се завърта главата на повече от тридесет градуса в двете страни. И все пак има безброй хора, за всекиго има място, никой не е ощетен и пак бих се почувствал леко притиснат. Може би все пак, дори да не е необятно, все пак е идилично. Или пък може би има твърде много деца тук и това ме смущава.
Въз-възрастната жена изведнъж скача, рязко се изправя и напуска зрителното ми поле. Изчезва в нищото. Не я виждам повече никъде. Да не би това да правят ангелите, да не би току-що да получи мисия от Всевишния? Разсейвам се за миг – един луд профучава покрай пейката ми за четвърти път, откакто съм седнал преди известно време, а тийнейджърка с куче на каишка се пръква също така от нищото, няколко от вече познатите ни деца я разпознават, но и я отбягват.
Изглежда, който е помъкнал твърде много от живота си със себе си в Рая, не би се насладил напълно на престоя си в него. Пети път минава въпросният, този път с още по-бърза крачка. Тийнейджърката спира друга девойка, заговарят се с очи, сядат на пейка и се усмихват една на друга с нотка на предпазливост – чудя се каква ли тайна си споделят сега.
Половин дузина дечица изведнъж ме заобикалят, все едно не съм пред тях, все едно не съм на един хвърлей разстояние от крехките им същности, те се насъбират повече и повече, глъчта се увеличава, но е рязко прекъсната от появата на друга въз-възрастна жена, която предлага привидно топли гевреци на хората, усмихва се благо и промълвява нещо, което аз интуитивно разбирам като „продажбите не вървят, казаха ми да си пробвам късмета тук…“, не отвръщам нищо, тъй като съм стъписан от аурата на тази въз-възрастна жена и тя отминава.
Предполагам, да срещнеш ангел в Рая би било подобно преживяване. Момичето с кучето рязко става и се запилява нанякъде. Другата девойка скача от пейката и се присъединява към множеството деца, които са се преместили и седнали на пейката до монумента. Чак сега виждам, че отсреща, точно на противоположната точка на моята пейка има друг седнал сам човек като мен, вгледал се е в монумента, погледите ни се срещат, но той минава през моя като куршум през горещо тяло – рязко, безлично, метално… Човекът може би е късоглед.
До мен сядат компания от млади момчета, почти мъже, дейни, изглеждат пред разцвета на силите си. Двама са докарали кучетата си с тях, държат ги на каишки. Разговарят се някак тези приятни господа, водят привидно пламенен разговор, единият от тези с кучетата най-много от всички размахва ръце, към края на немия си монолог обаче животното се отскубва и изчезва от погледа ми. Той се усмихва за момент, но става и последва кучето. Изведнъж отвсякъде прииждат хора с кучета, някои даже пуснати, но все пак плавно следващи стопаните си. Чудя се в Рая хората дали биха се отървали от това да се придържат към каишките си? Сигурно е малко преди залез, обикновено по това време стопаните излизат на разходка… Заглеждам се в нищото нагоре, забивам поглед в нищото надолу в следващия момент, разсеян съм, задушен ли – вече не, напротив – изпълнен съм!
Миг по-късно пак съм на себе си.
Предполагам, Раят би изглеждал някак подобно, като градска градинка в часовете преди залез, само че залезът никога не би дошъл там и хората биха се любували на прасковеното небе, без да им омръзне цяла вечност… Говорейки за вечността, вероятно обективно погледнато нищо особено не съм изпуснал в миговете ми на разсеяност, но, уви, хвърляйки бърз поглед наоколо, всичко вече е различно – на пейката до мен вече седи младо семейство, а на другата, на която бяха отседнали двете момичета, седят вече други две, на централната пейка пък са проснали телесата си двама стилни господина във фракове и с кожени куфарчета в ръка, а противоположната на моята пейка е празна – вече никой не седи там. Що за човек би се заседял за дълго сам на пейка и без това… Предполагам в Рая биха се чували ангелски песнопения от хиляди чудни птички, гонещите се и викащите деца биха били твърде много, намусените кучета също, но езикът би бил един. Усмихвам се.
Епилог:
Вече ме няма там. Снежнобели дълговрати създания разглеждат златистите лъчи на залязващото слънце. Денят затихва и в ефира остава да се чува само бавно заглъхващата им песен…
София, май, 2021 г.
Марин-Константин Палатов
Списание „paradigma (една нова страница)“, брой 5/17.09.2021
