ЛЕШНИКОВАТА ПРИНЦЕСА – приказка на Мария Димитрова
Това се случи в ония стари времена, когато Лешник не беше някое забутано село близо до границата на Бръмброзия, и даже не беше село, а столица на царството на цар Мързелан и царица Дрямка. И се наричаше не Лешник, ами Гнидобрадово.
Тогава вълците и лисиците имаха крила и летяха в облаците, а кокошките ходеха из горите, въоръжени с остри зъби и украсени с рунтави опашки. И колчем някой вълк или лисица с ранено крило се спуснеше на земята, попадаше в хищните лапи на някоя кокошка, притаила се в храстите. И от бедното животно не оставаше ни вест, ни кост, ами само козина и перушина.
Мравките тогава бяха големи като волове и хората ги подковаваха с железни подкови и оряха с тях нивите си, а воловете бяха дребни като бръмбари. Кравите не даваха мляко, а пчелно млечице, ама толкова малко, че се събираше в един напръстник.
Пчелите пък бяха космати и зъбати и носеха жилата си затъкнати в поясите и напоени не с отрова, а с медовина. И като жилеха мечките, по тоя начин ги хранеха и угояваха, а после ги колеха със същите тия жила и печаха месото им на жар пред кошерите и го изяждаха препечено това месо с най-голяма наслада. Затуй никоя мечка не смееше да се приближи до никой кошер, ами пчелите копаеха ями по горските пътеки и хващаха в тях зверове за стадата си.
*
Не грееше вечер луна над Гнидобрадово, а дядо Господ ходеше по небето с един сребърен черпак и събираше в него тъмни облаци и струи от Млечния път. Тръгваше привечер от запад, още щом зачервенялото слънце потънеше зад гърбицата на Лясковски връх, подскачаше нагоре, хващаше се за някой облак и започваше да се катери бавно по свода, размахвайки черпака като сакче за пеперуди и ловеше с него ситни звезди и нощна тъма. Щом стигнеше до върха на небето, откъдето гребенът на връх Костадин е най-близката точка долу, почваше полекичка да слиза над югоизточната страна – надоле към Сирнишка скала, на която зората разпалваше вече утринния си огън от хвойнови съчки и с тоя огън викаше слънцето изпод хоризонта да изгрее и да освети цялата земя.
Дядо Господ се спускаше полека по брега на река Мътнишка – с буйните води и жълтите талази, право върху стръмния гранитен ръб на връх Свети Петър и продължаваше към Долната земя – дето е вратнята към Опакия свят. Там трима черни арапи държат в едно буре дневното светило, докато небесният стопанин събира тъмата от Горния свят и не пускат слънцето да излезе, докато той не се прибере с пълен черпак. Тогава удрят магарешките си тъпани, които отекват над Горната земя и будят петлите, приветстващи идещото слънце.
Пуска дядо Господ светилото, зачервено и обвито в утринна мараня, намокрено от струите на реката, с които са го поливали цяла нощ арапите, за да не прогори без време бурето.
Щом слънцето изскочи от гъстата мъгла на изток, изсипва светият старец черпака с тъмата в бурето, запечатва го с пчелен восък и го оставя на арапите да го търкалят по Долната земя – ей там, къмто запад, а той си ляга да поспи. Дойде ли вечерта, освобождава мрака със звездите и затваря пак слънцето в бурето. И така – ден и нощ…
*
Много чудни неща ставаха още по онова време и някой път ще ви разкажа и за тях, но
да си караме по реда!
Столицата Гнидобрадово се наричаше така заради многото лески, които се въдеха навсякъде из царството – накачулените им с плод гъсти клони лете се провесваха като бради, пълни с гниди – толкова много бяха лешниците, белезникави на цвят и по форма прилични на яйцата на досадните насекоми.
Имаха цар Мързелан и царица Дрямка дъщеря на име Спяща красавица на 17 години – за чудо и приказ! Ала колкото умна и хубава да беше тя – с дългата си златна коса и прекрасни лешникови очи, стройна, гъвкава като млада кошута – толкова вироглава и буйна беше и много обичаше да танцува.
И щом Дядо Господ размахаше черпака по небето като диригентска палка, обличаше красавицата най-хубавите си дрехи, слагаше най-новите си пантофки и се измъкваше тайно от двореца. И къде ходеше? През Славеева кория с воденицата, по брега на реката, по брега, през Попови ливади по коларския път и право на Самодивската поляна с трите чучура.
*
Там ще умие запрашеното си от път лице, ще се подкрепи с шепа къпини от близките храсти, ще събуе пантофките, ще ги потули до един камък и ще тръгне да танцува боса със самодивите на поляната. Танцува цяла нощ и се върне на сутринта, уморена и щастлива, и ще спи цял ден така, че и хиляда петли и пет хиляди магарешки тъпана не могат я дигна.
Видели се в чудо царят и царицата – детето им все лежи и спи, не яде, не говори с тях, скучно му е и все към постелята го тегли и само надвечер сякаш живва, но бърза пак да се мушне в леглото.
Викали лекари и знахари, врачки и баячки, нищо не помогнало. Обявил, като си му е редът, царят награда – който разгадае странната болест на принцесата и я излекува, ще го дари с половин царство. Момък ако е, ще му даде и ръката на поспаливата си дъщеря.
И плъпнали момци и не толкова момци из царството, па даже имало и някои белобради старци сред тях – да търсят лек.
*
Намерила се тогава една вещица, която живеела над Самодивската поляна. Тя не можела да танцува, защото старите ù кокали скърцали като хиляда каруци, запрегнати в черни мравки, и вдигали такъв шум, че самодивите си запушвали ушите и бягали от полянката. Затуй всеки път, като чуела неземната самодивска музика, вещицата се скривала зад някоя скала и оттам гледала хорàта и песните – не смеела да се приближи.
Видяла тя, че една от самодивите се различава от останалите – по разкошните дрехи и накитите, и че всеки път идвала с обувки и си тръгвала по пътя с тях, а не се губела в гората като останалите боси девици, и разбрала каква е работата.
Причакала старата една вечер принцесата на пътя за Гнидобрадово, хванала я за бялото гърло, казала няколко магически думи и от носа на момичето заизлизал лек, прозрачен дим – душата ù. Хванала вещицата тоя дим в шепата си, омесила го в малко топче, пресегнала се към леските край пътя, откъснала един лешник и скрила топчето там. Турнала лешника в окъсания си джоб и пуснала принцесата да си върви по пътя.
Отишла после на сутринта при царя и му разправила всичко. Зарадвал се владетелят на Мързеланското царство, че тайната е разкрита, и заповядал да сложат стража на вратата на спалнята на принцесата и строго да следят – през нощта да не излиза никъде! И да я държат така, докато не се задоми и да не стане грижа на мъжа си, а не на майка си и на баща си. Надявал се виделият и препатил какво ли не цар, че бъдещият му зет ще намери начин да задържи дъщеря му при себе си.
*
Вещицата си поискала наградата. Понамръщил се царят, не искал да се разделя с лека ръка с половин царство. Видяла старата колебанието му и му обадила за топчето – тъй и тъй, ако не ми дадеш наградата, ще счупя лешника и ще загубиш дъщеря си. Нямало какво да прави царят, съгласил се. Викнали царския писар и той написал документ, с червено шнурче завързан и подпечатан с царския печат, че отсега нататък половината царство е на вещицата.
– А сега ми дай лешника! – казал царят и протегнал ръка.
Бръкнала в джоба старата хитруша и какво да види – джобът празен, а на дъното му – дупка, колкото юмрук. Изпаднало било лешничето някъде по пътя, ама къде – не се знае!
Ядосал се царят и скъсал пергамента.
– Докато не се намери душата на дъщеря ми – няма половин царство! – отсякъл той и пратил сто мустакати гвардейци от царската войска да търсят под път и над път лешничето.
Търсили те, що търсили, ама нищо не намерили. Залиняла Спящата, не яде, не пие, не говори, ами гасне като вощеница.
Разпратил пак глашатаи Мързелан – търсете лешника, спасявайте принцесата!
Заповядал да изсекат де що лески има и да претърсят клоните им, да преровят всички гори и поляни, пътища, скали, върхове и да изтръгнат из корен всички дървета по села, градове и паланки, но оня лешник не се намерил.
И потънало Мързеланското царство в скръб и печал – готвят се да изпращат умиращата принцеса.
*
Живял по онова време на Славеева кория един млад воденичар – Момчил. Стоял си той у воденицата и много-много не слизал в столицата, ами кротко и съвестно си вършел воденишката работа. Един ден обаче, като пуснал колелото да се върти, воденицата затракала един-два пъти и запряла – не рачила да продължи. Поразгледал се юнакът насам-натам и видял едно малко лешниче, колкото камъче, дошло явно по реката и се загнездило в края на воденичния вал, там, където е втъкнат в стената.
Извадил Момчил лешничето и воденицата пак тръгнала. Понечил да хвърли непотребното плодче, но от него се чул женски глас:
– Не ме хвърляй, юначе, ами ме занеси на царя – той богато ще те възнагради!
Изплашил се първом Момчил – какво ще да е това говорещо чудо! Но после се престрашил и попитал:
– Какво си ти? Звяр, дух или човек и що щеш в лешничето?
Разправила му душата на принцесата историята си и го помолила да я отнесе при царя. Съгласил се момъкът – знаел, че Спящата е хубавица, че и умница – защо да не стане царски зет?
*
Щом стигнал в двореца, дал на царя лешничето. Той го ударил с чукчето, дето с него отсъжда кой прав, кой крив в съда. Счупило се лешничето, душата излетяла като прозрачен дим и тоя дим се вмъкнал пак в ноздрите на принцесата. Съживила се девойката, бузите ù поруменели, ясният ù глас звъннал. Скочила тя от смъртното си ложе, огледала се, зърнала младия левент воденичар и го сочи:
– Тоя, тате, ме спаси, него искам за съпруг и никой друг!
Съгласил се царят, какво да прави, не може да излезе на глава с опърничавата си дъщеря! А и Момчил излязъл добър зет – предвождал войските на Мързелан и жънел все победи на бойното поле. Присъединил много нови земи към царството, а след смъртта на царя го наследил на трона. Спящата красавица, която вече си спяла само през нощта, както е редно, през деня помагала на мъжа си в царските дела.
Дàли двете черупки от лешника на един ювелир и той ги позлатил, турнал им по един скъпоценен камък и ги вложил в златни пръстени – един мъжки и един женски, които Момчил и жена му носели винаги като спомен за любовта им, дето не знае прегради.
А всички други лески в царството изкоренили – да не дръзне вече никой да затваря ничия душа в клетка, а да са волни и щастливи жителите на Бръмброзия.
И царят заповядал: във всички документи оттогава насетне името на столицата да се споменава като Лешник, за да се знае, че един е лешникът в царството – счупен надве и споен от силата и верността на двама влюбени.
Мария Димитрова
