ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО

СРЕЩАТА – импресия от Габриела Цанева

Луминесцентните лампи превръщат белите коридори във футуристичен филмов декор, а тишината – в памук. Стоим пред вратата на хирургичното отделение, напълно безчувствена съм, само болката в гръбнака пълзи нагоре, към тила, и знам, че скоро ще влезе в главата. Вратата се отваря и затваря. Вътре сме. Бавно осъзнавам, че през памучната тишина се процежда стенание и знам, че това е гласът на мама. Лабиринтът се разплита, виждам я – къс тръпнеща плът, захвърлен върху болнична носилка. Гола е, с електроди, залепнали за гърдите, жиците им висят, като изтръгнати вени. Вие, лицето й е червено, не нейното… Вече не ме е страх да я пипна – вплитам пръсти в пръстите й и шепна – не знам точно какво. Докосването ми я успокоява и става тихо…

Чувам гласа на Никола и нечий друг глас, късове думи, които нямат значение… „Да, първоначалната диагноза, паралитичен илеус, ако се потвърди… да… ще се наложи операция, но при нейното състояние, не искам да Ви лъжа… би била една операция на честта… ще изчакаме до утре… да…”

Не слушам повече, гневна съм, знам, че не това е диагнозата… знам, че не умира от паралитичен илеус; загива от обезводняване и глад, след 13-дневен престой в болницата… знам, че течностите, които й вливат през последните 24 часа ще я спасят, ако не е твърде късно… Държа ръката й и тя е топла, косите й са мокри, като бузите… завивам я с палтото си… пак вплитам пръстите си в нейните… Няма да я загубя… „не съм готов, не съм готов да те загубя, като ключе от пощенска кутия…” думите, като чукове, блъскат в главата ми, с гласа на песента, с гласа на поета, нелепо е, но думите са в мен и не си отиват.

Идват, Никола и лекарят, зелени под луминесцентните лампи… Чувам същите думи, същото стържене в гърлото, очите на Никола, не смее да ме погледне, очите на лекаря – топли, човечни, далечни… Коленете ми омекват, усещам, че ще се излея върху пода, като анимационен герой…

Майка ми отново вие, ужасно, жално, зловещо… „Не може ли да й дадете болкоуспокояващо?” – питам, а гласът ми е толкова сух и накъсан, че не го чувам… „По-силно от аналгин не смея да й дам, при този тежък инсулт, може да я приспи завинаги”… И воят се усилва, лицето й става още по-червено, а пръстите й стискат като клещи моите… „Искам да остана с нея…” Не съм  мислила да го кажа, не го искам – тялото ми копнее за душ, за чисто, за топло, за леглото ми и за уюта на Никола…

Някой отваря вратата на отделението и нов студен повей връхлита. Затрупвам я с шала си, а лекарят говори, не на мен, на Никола: „Шефът на отделението не допуска придружители, но при този критичен случай… не мога да откажа.” Все ми е едно какво ще каже, държа ръката й – няма да я пусна…

… Сами. Опасана е с жици и тръби. Вратата е отворена и светлината от сестринската стая очертава профила й. Спи, красива е… като принцеса от приказка – кожата й фосфоресцира, гладка, без следи от страдание и бръчки… Миглите й потръпват, дишането се ускорява. Забелязвам, че очите под клепачите се въртят… сънува… и осъзнавам, че щом сънува, значи – мисли… Да върви по дяволите диагнозата „тотална афазия” – не съм я загубила, няма да я загубя… Гледам я и виждам, как в съня краката й бягат… като краката на куче…

Внезапно спира и започва да стене, първо тихо, после вие, все по-всепоглъщащо… Ставам, свивам се на топка до леглото, хващам ръката й – ледена, вкочанена, здравата ръка, лявата… Разтривам пръстите, докато връщам кръвообръщението им, а тя вие още по-зловещо, будна е, не осъзнава къде е… Очите й са кухи дупки, зад които не е останала душа. Едва изтръгвам ръката си от нейната, отивам в сестринската стая, моля за обезболяващо…

Сънена, дежурната ми подава блистер с аналгин и ме отпраща. Не знам как да й го дам, не мога да отворя челюстта й… Строшавам таблетката, пъхам парчетата между устните и зъбите…

Воят не спира, някой затваря вратата, тъмно е, само далечните отражения на уличното осветление очертават прозорците. Държа ръката й, но тя е далеч, толкова далеч е, че не мога да я стигна… в самозабвението на нощта, в саморазяждането на покоя, на битието в зноя, на извънсветовни блянове в студа, кога летя, когато падам, аз страдам…. В самозабвението на нощта… Думите стържат в черепа ми, като гума в стъкло, безсмислени и кухи, като поезията, с нейната измислена болка в душата. Безсилна, напълно непригодна съм да направя нещо полезно за болката на дишащото парче плът, което още се бори за оцеляването си…

Тихо е, очите й, кръгли като копчета, са вперени в мен, но погледът се плъзга встрани, някъде далеч, много далеч… Държа ръката й, стискам я, с цялата сила, която имам… „в самозабвението на нощта, в саморазяждането на покоя”… вече чувам гласа си, който продължава като заклинание да рецитира… Държа я, няма да я пусна, няма да я загубя… защото това е толкова недопустимо… Очите ми са затворени, капе влага от тях, като дъжд се стича по лицето ми, по шията, капе по напуканите й устни, като жажда за спасение…

Да те жадувам аз, да те жадувам, а ти, все повече да се отдалечаваш, и аз все повече да съм виновен… това е толкова недопустимо, защото все пак ти ще ме помилваш, главата ми ще падне на гърдите ти, отсечена от меча на въздишките… защото аз не съм готов да те загубя, не съм готов, не съм готов… Зазорява се… Усещам ръката си, вплетена в нейната, усещам ръката й – милва ме… Главата ми пада, отсечена, върху гърдите й… Няма да я загубя; няма, държа я – с веригата на думите…

© Габриела Цанева