МАКОНДО – поема от Рени Васева

1

Сто години вали,
Макондо се пълни с риба.
Плуват цели пасажи,
а катунът пъстрее сред тях.
Аз съм циганка
и на прага ти правя магия,
пускам думите
срещу изгрева –
мъка имаш, да я изтрия.
Ще я пратя да търси морето
и ето – на брега
ще запее с гласовете
на всички удавени…
Ти пристигаш
с вечерната дрезгавина,
с поредната порция дъжд
и някак измамно
се обещаваш на всеки.
И ей така, изведнъж
ми протягаш ръка, да ти гледам.
Нали е неделя, аз се взирам
в гънките на дланта ти,
а сърцето ми
се втурва в чужди води,
за да търси спасение.

2

И пак се събуждам в Макондо,
полковниците тъгуват,
столовете, озарени от мислене,
в утробите на къщите плуват.
Дъждът ни е стогодишен
и се процежда през зъби –
изгнили, жълти, вонящи.
Боса съм на терасата
и прибирам твоите ризи,
котката с лапа дращи
по стъклото измито.
Дъждът оставя пътеки,
по които да се поскитаме…
Сънувала съм отново,
че нощем светът потъва,
че на конкурса за ковчега
Ной не ме е класирал,
а аз не зная да плувам.
И пак се събуждам в Макондо
с предчувствието на циганка,
която си знае мястото.
А ти си болен и плачеш,
че те гони чума безсъница.
За нея ли още тъгуваш?

3

Макондо ни връща обратно
всички сънища и любовници.
Всяка молитва и клетва,
данъчна декларация,
всяко стихотворение,
избягало от учебника.
Макондо ни праща с латиница
есемеси за обич: „Здр.Ко.Пр?“
Есемеси от живи, есемеси от мъртви,
като въпроси за този свят,
като отговори за другия.
Макондо е път към нищото,
значи е свят безмилостен,
дето потъваме в блатото
на безкрайното съжаление,
дето всичко е само веднъж,
а в гробището отвъдно
няма заровени мъртви.
Една разпиляна луна
все наднича във спалните,
а всички тъжни момичета
сънуват едновременно
своите щастливи сънища.

4

Когато си изпихме
шоколада,
изчезнахме
във неговия мрак,
стопихме се
в кафявата му сладост,
облизали
и дъното на чашите.
Кръжеше любовта
във нашата стая,
а ние със смирение
се гледахме
и бавно си поглъщахме
вечерята,
решили да запазим
равновесие.
Но казват – в къщата,
където са ни бесили,
не се говорело
за примки и въжета.
Отвън луната
се разпадна на парчета
в прозорците
на шумния квартал.
Вечерята
не беше си изял,
остави и кафето
недопито.
И само шоколадът
те накара
да ме целунеш,
пренебрегвайки звездите.

5

Какъв цъфтеж
във летния следобед!
И тези странни
жълти пеперуди…
Те помнят още
райските селения,
те знаят, че е чудо
да си с мене.
Какъв цъфтеж
след тонове вода,
след вкус на гнило,
смърт и водорасли….
Цветята в пруста
просто избуяват
за някакви минути
в моята памет,
където плуват още
удавени животни,
брачни спални,
където Мелкиадес
се завръща
с поредното изобретение,
а ти си проверяваш
телефона всеки път,
когато мислиш,
че съм ослепяла.
Водата вече
стига до таваните.
И само пеперудите
като по чудо
отбелязват
отчаяната ни
любовна лудост.

6

В просъница
дълбая здрача в стаята,
а сенките се удължават.
Стопило се е вече пладнето,
след него вечерта се утаява.
Дълбая сенките
на здрача по стените,
в очите ти,
във дланите, отпуснати.
И името ти
трудно изговарям
и пожелавам даже
да не идваш.
Напусто водихме
войни със делника,
напусто се старахме
да сме праведни.
Сега сме нечий спомен
избледнял,
във който се целуваме
с луната- в мига,
когато тя
ще възкреси душата
на потъмнелите стъкла
в прозореца
на нашата къща.
Там тихичко очаквам
пред олтарите,
запалила сърце
от топъл восък,
едно последно
есенно завръщане.
И времето най – сетне
да натисне спусък.

7

Един полковник
знае какво е война
и се втурва към нея,
решен докрай да изсмуче
на своя живот самотата.
Самота – слепи циреи,
безразсъдни убийства,
самоубийства,
които се сипят
в пожарите на стотици
въстания, революции,
митове и легенди,
приказки и предания.
Сипят се просто така,
и винаги в самотата
на някакво утро.
Войници разстрелват
врагове и предатели,
разстрелват приятели.
Най – добрият приятел
бил мъртвият.
Най – добрият любовник –
химерният, недошлият,
създаденият в сърцето
на изгубената жена.
Ние знаем
какво е война и я водим
с душа на стратези,
и я водим със страст,
дето жили и хапе,
бичува и гони кръвта
от нозете ни.
Почти сме разглезили
своята обич…
Докато някъде,
в някакъв час
не узнаем, че славата
нищо не значи,
че сме щастливи
само ако прекрачим
прага на родната къща
и се познаем
в очите на своята майка –
в едно последно
завръщане.

8

Всичко вече е в повече…
Така плодородни,
изобилни и щедри
са тези дървета!
Тревата достига
прозореца,
а ти преброяваш
седемстотин светулки
в нашия двор.
Те примигват
свойски,
изпращат тайни
сигнали и канят
звездното войнство
да ни дойде на гости.
Всичко вече е в повече.
Имаме пет
телевизора,
двадесет чифта
обувки, хиляди
верни приятели,
готови да вдигнат
ръка, ако случайно
потрябва.
Имаме главоболие
и стомашна язва,
не можем да заспиваме
в това изобилие
от козметични продукти,
добавки, лекарства.
Лекуваме дискомфорт,
стомашно разстройство,
запек, слънчасване…
Вселената
все още се надява,
че ще пораснем.

9

Скандално злочест си
в нашата тъжна панелка.
Звън и прекъсва
това ужасно потене –
среднощно, любовно,
сънено, откровено,
подгизнало
от толкова мисли за мене.
Скандално злочест си.
Филийката в тостера –
става на въглен,
кафето горчи,
колумбийско,
в голямата чаша, без захар.
Като полковника, мислиш си ти,
обсебен от чуждите думи.
Вляво ръката ти
плува сред страниците –
златна риба
в реката на времето…
Самотата ми
ще те удави,
стогодишна и бременна.