МАЛКИЯТ БРАТ – пътепис от Антония Атанасова

Има един град от най-ранното ми детство, за който знаех много неща, беше пред очите ми без дори да съм стъпвала по неговите улици. Денем виждах неговото пристанище от брега на Дунава, вечер гледах светлините му от покрива на нашата къща. Татко ми разказваше легендата, че двата града някога са създадени като братя, еднакво закриляни от Свети Георги. Ала реката им разрешава само да се виждат, но не и да се докосват. И ето, че след 1954 година мостът над Дунава успя да го направи –  големият български брат Русе и малкият румънски брат Гюргево вече имат сухоземна връзка. Това позволява на техните жители, когато си поискат, да минават отвъд реката дори и пешком, да разглеждат забележителностите на другия град, да се разхождат с децата си по неговите улици и площади, да направят покупки, да се срещнат със стари и нови познати…

Като русенка съм била няколко пъти в Гюргево, но този път отидох по покана на моите приятели – русенските свободни писатели и румънски творци. С тях участвах в съвместно честване на големия румънски поет Михай Еминеску…

Пътувахме с няколко коли и от Русе безпрепятствено влязохме  в Гюргево. Тръгнахме по улица „Христо Ботев”, свихме вляво към Културния център и продължихме към най-стария парк на града. Край паметника на Михай Еминеску вече имаше граждани от всички възрасти. Организатори бяха творците от дружеството на писателите в Гюргево, а тържеството беше общоградско. Посрещна ни Дуня Паланджeану, ръководител на литературен клуб „Лучафарул” и на трансграничното дружество за литература и изкуство „Дунавски съзвездия”, общественик, писател и публицист, автор на ред книги с поезия и проза… Домакините бяха организирали концерт на открито с вокалисти и инструменталисти от различни музикални жанрове, както и рецитал от стихове на поета.

След полагането на цветя и венци с българския трибагреник пред паметника, се отправихме по алеята с бюст-паметници на забележителни румънски личности. В един момент стигнахме до необичайна скулптура на огромен мъж в железни доспехи. До него скоро дойде и създателят на модернистичното творение –  инженер Петришор Стоенеску. Побързах да фотографирам, защото разбрах, че паметникът, изработен от инокс, е на Мирча Стари, владетел на Влахия през 14. век, а Гюргево по същото време се  намира в територията на неговото войводство. Мирча Стари е  бащата на легендарния Влад Цепеш Дракула…

Нашите домакини ни поведоха към сградата, където беше същинската среща между румънските и българските поети и писатели, участвали със свои творби в  наскоро издадената румънска антология „Дунавски съзвездия”. Намирахме се във фоайето на една историческа сграда, построена в началото на 19 век. До 1950 година в нея се помещава Централното управление на префектурата. След 27 години в сградата е разположен Окръжният музей на Гюргево, носещ името на първия румънски професор по археология, роден в същия град. Отворих фотоапарата и направих снимки на паметната плоча с лика на професора, където беше изписано и името му – Теохари Антонеску.  В същия миг в съзнанието ми изплува един детски спомен, когато наши съседи, виждайки, че се прибирам с книги в ръка, често ме поднасяха: „Нашият Антонеску пак е ходил в библиотеката…”. Едва след толкова години разбрах, че моите начетени съседи вероятно са знаели малко или повече  за Антонеску,  а книгите и преиначаването на името ми беше само една добронамерена шега  към мене, нищо неподозиращото дете…

През 1420 година Гюргево е завладян от османските нашественици. Многократно през вековете градът е разрушаван, завладяван, освобождаван и като птицата Феникс отново възстановяван. След края на Руско-турската война и подписването на примирието в Одрин през 1829 година Гюргево окончателно остава в територията на Влахия…

Литературното четене на български и румънски език премина в спокойна приятелска атмосфера. Тези хора се събираха често, те се знаеха по лице, познаваха и творчеството си. Бях за първи път между тях, но усетих добрите чувства и желание за пълноценно общуване и от двете страни. След размяната на книги и автографи тръгнах из залите на музея.

Направих снимки на експонатите, свързани с образованието и използваните училищни пособия през последните сто години. Те почти не се различаваха от българските. Не разполагахме с време и не можах да видя още неща, макар да очаквах повече. Но едва ли има българин, който да не знае, че точно тук е живял, творил и развивал революционна дейност българският национален герой и поет Христо Ботев. Тук през 1875 година е създаден Гюргевският революционен комитет и се взема решение за вдигане на въстание. От пристанището на Гюргево четата на Христо Ботев тръгва с кораба „Радецки” да  освобождава България през месец май на 1876 година. Краят е трагичен, но подвигът остава в нашата  история като неувяхващ пример за родолюбие и саможертва…

Сбогувахме се с нашите румънски домакини и решихме да се отбием на пазара, който  по нищо не се различаваше от нашенските. И краставиците, и доматите бяха същите. Нали сме в Европейския съюз, трябваше и зеленчуците  да не се различават.   

Единственото нещо, което ме впечатли, беше млечната борса и изобилието от най-различни сирена, местно производство. Купихме си по кило козе сирене и по една топла бяла погача, които опитахме още в колата. Заслужаваше си и едното, и другото. После минахме край емблематичната за Гюргево часовникова кула. След като опожаряват  и сриват  града през 18. век,  османските завоеватели строят кулата като наблюдателница за обслужване на турския гарнизон. Турците ги няма, но часовниковата кула си стои цяла и непоклатима. А художниците от Гюргево много често я изобразяват в своите графики, акварели и маслени платна.

 Преди да излезем от румънска територия, забелязах запустели руини, но не останки от древността, а производствени корпуси и съоръжения от близкото минало.  През 90-те години на миналия век жителите на Русе пострадаха от тежките обгазявания с хлор от химическия завод в Гюргево. Русенци години наред търпяха пораженията върху себе си, докато най-сетне шест майки на малки деца поведоха протестите срещу безчовечната политика на властимащите. В действителност русенци се бориха за чист въздух и за жителите на Гюргево, те също бяха потърпевши.  Заводът беше спрян. Но след толкова години над Русе отново тегне същата угроза, този път от европейски производители, изнесли мръсното си производство на българска земя. Винаги е имало чужди заводи. През 1913 година е построен захарен завод от белгийски фабрикант в Русе, но на километри далече от града. През 1914 година е създаден такъв  завод и в Гюргево. Но се преработва  цвекло и се произвежда захар, а не отровни химикали… Сега русенският захарен завод е унищожен, никой не отглежда и захарно цвекло. Ядем тръстикова захар от „третия” свят…

За по-малко от четвърт час прекосихме румънско-българската граница и си пристигнахме в Русе. За мене и моите спътници това беше нашият град. Знам, че където и да пътувам по света, с нетърпение и любов винаги ще се връщам на този висок дунавски бряг, гдето се намира моят роден, красив и обичан град Русе. 

Автор на текста и снимките – Антония Атанасова