МАРИЯ – разказ на Рени Васева
Вартоломей срещна тъмнокосата Мария на пътя към града. Шосето се виеше във високото покрай долината и от него се откриваше гледка към отсрещните хълмове, изложили гърди под ласките на щастливото слънце. Мария носеше ябълки в полата си, червени и апетитни, а заголените ѝ до коленете крака бяха гладки и мургави. Напомни му на танцьорката от музикалната кутия на баба Вела. Не искаше да изплаши жената, затова се шмугна в храсталака край пътя. Видя я, че се спря до следващото дърво и пак си откъсна ябълка. Усмихваше се.
От завоя се появи моторист, намали рязко и спря до Мария. Свали каската от главата си и заговори жената, но Вартоломей не успя да чуе и думица. Мария стоеше срещу слънцето и засланяше очи с шепа. Все още се усмихваше. Свали ръката от очите си, взе ябълка, избърса я в полата си и я подаде на мъжа. Държеше очите си сведени надолу. Мотористът захапа ябълката с настървение, после я захвърли. Плодът се търкулна и заприлича на откъсната кукленска глава.
Вартоломей се придвижи напред, къпинакът задираше козината му, драскаше го по лицето. Вслуша се пак, осите забръмчаха тревожно. Мъжът слезе от мотора и хвана Мария за лакътя. Дръпна я към себе си. Жената изпусна ябълките, полата ѝ се разлюля около глезените. Едва тогава таласъмът видя, че Мария е бременна. Дявол мой, какво искаше тоя човек от бременна жена?
– Да не си тръгвала сама по пътищата! Чий го дириш в тоя пущинак? – чу се гласът на мъжа, тоя път по-силен и одрезгавял.
Жената се хвана за изпъкналия корем, сякаш да предпази детето си, и се огледа с ужасени очи. Наоколо нямаше жива душа. После безсилно се свлече на нагорещения асфалт. Мъжът я затегли към канавката, като се опитваше да вдигне полата ѝ, но Мария я стискаше здраво през корема и риташе с крака. Мъжът изпсува…
Тогава картината пред очите на Вартоломей внезапно се промени. На пътя пак стоеше бременната Мария, само дето косите ѝ бяха покрити и носеше кошница, в която се розовееха разпукани смокини. От завоя изскочи конник, римски войник, и рязко спря до младата жена. С цинична усмивка слезе бавно от седлото и още по-бавно свали от главата си шлема – цялото горещо пладне беше негово… Смокините се разпиляха в прахта.
Вартоломей мислеше, че полудява. Лудостта обаче му се услади и той изскочи с ръмжене зад войника, който притискаше бременната Мария под потното си туловище. Копието му лежеше на пътя като изкушение. Вартоломей го взе, за момент се поколеба, но после на лицето му цъфна злорада таласъмска усмивка. Прободе чудовището между плешките с вик на удоволствие и триумф едновременно.
Точно тогава видя как мотористът отпуска хватката си, а изплашената Мария избутва тялото му от себе си. Жената минута-две зашеметено гледа мъжа – устата му беше зейнала към небето, а очите, вече съвсем човешки, имаха изненадано изражение. После Мария се надигна и започна с треперещи ръце да събира в полата си разпилените ябълки.
Вартоломей си оставаше скрит в храстите край пътя. До вечерта не излезе оттам. Чудеше се на кого да се моли – на дявола или на бога.
Из „Историите на Вартоломей“, второ допълнено издание, изд. gabriell-e-lit, С., 2022
Рени Васева
