МЕСЕЧИНА – разказ на Валентин Баров

Ремонтирахме покрива на старата ни къща и трябваше  да сменим улуците с нови. На село улуци не можеш да купиш. В хоремага – всичко можеш да намериш, но улуци няма. Ако ги поръчаш, идват след незнайно време. А майсторите, когато стоят без работа, търсят денгуби. Не, не ставаше дума за обикновените улуци. Ставаше дума за безшевни. Така каза жена ми. Всички – с безшевни, а ние – с обикновени. Безшевните били по-дълготрайни. Съгласих се. 

Сутринта запалихме джипката и се отправихме към  близкия областен град. Там ги имало. Попътувахме до Маринчовата чешма и спряхме да налеем водица. Пътят си е родопски. Завои, наклони. Трябва да спираш за почивки и облекчения. Спряхме. Поразкършихме се. Поклякахме, поставахме. Попихме водица. Ама помалце. Щото тя е лед студена. Като я налееш в шишето, само скреж дето не хваща. Бях  оставил вратата на джипа отворена. Да се проветри. Застинахме и двамата, преди да се качим. На задната седалка се  беше настанил малък мечок. Поне това беше първото ми впечатление. Кафяв. Рунтав, с жълто-зелени опулени очици.  

---

Не че липсват мечки в Родопите. Но това си беше едро  каракачанско куче. Естествено е да се стъписаш. Лежеше  съвсем уверено на задната седалка и ни гледаше с поглед,  който казваше: от тука не слизам. 

„Караман“ обикновено е името на тези кучета по селата. 

– Карамане, хайде слез! – подвиквам му аз с увереността на ветеринарен лекар, изучавал етология[1], като му  подавам същевременно гнусен кроасан, на който по-скоро би изял опаковката, камо ли да се подмами по него и да  слезе от колата. 

Работата стана сериозна. Кучето въобще не реагираше. Но не беше и агресивно. След кратка полемика с жена  ми решихме да го вземем с нас, пък после да умуваме какво  ще го правим. Явно улуците бяха по-важни. А ние закъсня- вахме. Пък и кучето май нямаше нищо против да се повози  с нас или просто си търсеше нови сайбии[2]. Стигнахме до  известната търговска верига с безшевни улуци. Отвън –  35  градуса. Паркирах в забранената зона на сянка. Оставих  отворени прозорците и тръгнахме към сектора с улуците.  

– Заключи ли джипа? – попита жена ми. 

Не отговорих. Та кой би откраднал кола с 80-килограмово, свирепо изглеждащо каракачанско куче, при това –  пълно с бълхи, както се оказа след това. 

Натоварихме улуците. Прибрахме се, а така нареченият от мен Караман въобще не беше притеснен. Дори не искаше да слезе от джипа в къщата. Едва когато му показах самун хляб от местната фурна, слезе и залапа коматите. Явно, дълго време не беше ял. Поне не и селски хляб… 

Седнахме на верандата след вечеря да погледаме звездите и да почакаме месечината да изгрее. Решихме да оставим кучето у дома. За пазач. Доволен, че все пак стигнахме  до консенсус, взех кренвирш и реших да зарадвам вече  кръстеното куче – Найден.  

Найден си бе избрал място на площадката пред механата  и лежеше кротичко. Дето се казва – уморен, но доволен. Като  ме видя, че идвам, скочи и постави предните крака на раменете ми. Вижте, аз съм около сто осемдесет и пет сантиметра  висок. Това куче стоеше наравно с мен и ме облиза от ухо до  ухо. Впървом се стъписах, но после го оставих да покаже  признанието, че му принадлежа, а накрая отидох, та се умих.

На другия ден разведох Найден-Караман из селото да  разбера дали някой не го търси. По обяд ме срещна горският  лесничей и каза, че кучето било на дърводобивници. Цигани  бяха направили катун, в който преживяваха, докато добиват  дърва горе по Картъла. Завъдили и 5-6 кучета да ги пазят от мечки и вълци. Но на изравнителното плащане за дърводобива се скарали и изпотрепали. Вдигнали катуна, а кучетата  изоставили. 

Прибрах го вкъщи. Вечерта не можах да заспя. Цяла нощ лежах с ръце под главата. Имам още два дакела и йорки. В къщата преспиват туристи, обикалящи Родопите.  Като видят това кучище, няма да смеят да припарят. То някои и от йоркито пищят. 

Сутринта се качих при комшията, бай Пешо, да изсърбаме по едно каймаклия кафе, което кака Анелия правеше с кеф.

Споделих му ситуацията.  

– Докторе, пускай го, ще си намери сайбията. То не е  за при вас – реши проблема той. 

На другия ден пътувах до общинския център и реших,  минавайки през съседното село, да оставя тази изгубена  душа да си търси сайбията. 

Рано сутринта отворих задната врата на колата и се обърнах да изкомандвам качването на кучето, но то, само като го погледнах, се качи и даже понечи да ме близне. 

Карам през бърчината и ръми един дъждец. А в мене  се лее порой. Как сега и къде ще му търся сайбията на Караман. Реших да го оставя на първото място, където видя кучета. То обикновено е в началото на съседното село, дето има контейнери за боклук. Там се събират и кучета.

Често там търсят и намират и изгубените ловни кучета. Като дойде  някой да ги търси, може да прибере и Караман. Кучето беше красавец. Вече изкъпан и с противопаразитна каишка. Това  можа да направи гузната ми съвест снощи.  

Наближих селото и да – кучета имаше. Спрях и Караман пъргаво скочи, благодарен на хляба, който подхвърлих пред него. Другите псета се втурнаха да го лаят. Той само  оголи зъби и всички подвиха опашки. Използвах кратката  суматоха, скочих в колата и гузно му пожелах: „Късмет“,  отпрашвайки надолу. Погледнах в огледалото. Той леко се  затича, оставяйки хляба. Разбра какво става и явно се отказа.  Наведе глава и се залута нанякъде. Това видях в огледалото.  

След 500 метра вече съжалявах. А след още 500 метра  се разплаках. Чак се разридах. Не разбирах как аз, който цял  живот, откак се помня, съм имал куче, оставих кучето на  пътя там, до контейнера с боклуците, и побегнах. Съвестта ми… етиката ми, къде отидоха, се питах, и все нови и нови упреци ми налагаше гузната ми душа.  

Стигнах централната автобусна спирка в селото.  Дъждът си ръмеше неуморно. От спирката излезе познат на  мен младеж и махна за стоп. Спрях.  

– Докторе, здравей! Ще ме вземеш ли до общината –  избоботи и изписка едновременно 15-годишният младеж с едва наболи мустачки.  

– Рипай! – викам аз.  

– Ама ние сме с мама и брат ми… може ли? – ококори 

се той.  

– Абе качвайте се, бре! 

От спирката срамливо излязоха и влязоха около 40-годишна жена с черна забрадка и 9-10 годишен момчурляк с  очи питанки. 

Карам мрачно и пуша цигара от цигара. Жената се заоплаква, че останала сама с двете деца и сега ще ходят в социалните, ама аз не я чувам.  

– Докторе, нещо кахърен ми се видиш. Да не ми се сърдиш, че последния път не ти натоварих аз пелетите. Пък ти  ме беше почерпил кòла. – Момчето работеше в цех за пелети.  

Стана ми съвестно за хо̀рата, че се притесняват от  мрачния ми вид, и им разказах историята от тази сутрин.  

– Ма ние си търсим баш такова куче! – извика малкият. 

– Да, докторе, на края на селото сме и се притесняваме, 

откак сме сами. Всякакви минават. И хо̀ра, и животни.  Може ли да се върнем да го подирим. 

Направо скочих на спирачките, та събрах всичките  пътници отпред, едва ли не с дрифт обърнах джипката и  след пет минути бяхме до контейнерите. Познайте!  

Караман беше седнал и спокойно чакаше. Сърцето ми спря. Сякаш чакаше мен. Когато слязох от колата и тръгнах  към него, не помръдна, само кротко ме погледна. Дадох му останалия хляб и го отведохме у дома на вдовицата. После  откарах жената и момчетата ѝ в общината, задето бяха тръгнали, върнах ги обратно, а аз се прибрах. 

*

Седнах вечерта на верандата да изпуша дежурната си вечерна цигара и да чакам месечината да огрее и мене. Размислих се.

А колко изгубени души разпиляваме ние, хо̀рата!? Колко от тези души изоставяме до контейнерите с боклуци и  по спирки, под и над мостове или просто подминаваме ден  след ден, точно когато са ни най-благодарни, защото отиваме  да задоволяваме само нашето си его и себичност. Замисляли ли сме се, че може би са още там и кротко седнали, като Караман, ни чакат да се върнем. Да им подадем не хляб, а поглед, ръка, душа, сърце отново. А не да им търсим други сайбии.  

Месечината изгряваше. Бог си я поставяше на мястото. И тя започваше да си подрежда звездите. „Ето, Божи – ето царство е всред вас.“ Това е, което каза и Исус в Лука  17:21. А къде го търсим ние.  

Фасът от цигарата ме опари между пръстите. 

Хайде, лека нощ. „И дано утре не изгубим или подминем някоя душа, а да намерим такава“ – благодарих аз на  месечината.

Из „Срещи“, Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022

Валентин Баров

Книгата се разпространява с благотворителна цел, средствата се даряват на Сдружение „Рето – Надежда“, за да се подпомогне общата кауза на сдружението, автора и неговите близки – превенция и борба със зависимостите.

---

[1] Наука за поведенческите реакции на животните, при хо̀рата е психология [бел. авт.] 

[2] Стопани, собственици [бел. авт.]