МЕТАМОРФОЗА – поезия от Габриела Цанева

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

Мъглата пови диска на луната,
уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,
разядени от студа и от липсата?
Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?
Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…
Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае…

ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Заспиват пустите улици,
снегът се превръща в кал и вода,
локвите пронизват
плътта на захвърлени маски –
захвърлени лица.

Прозорците светят –
жълти пролуки
в плътната цялост на сградите,
от които се процежда
затворническо отчаяние,
примирение,
гняв
и онова,
което остава след тях –
разпад на личността.

Заспали са пустите улици.
Прозорците вече не светят.
Само сумрак.
Като какавида.
Тихо тупти сърцето
на световната мрежа,
хванала в хватката си
света.
Като пашкул.
Уютно и топло,
разграждащо…
Метаморфоза.
Скоро ще се превърнем
в имаго.
Ще разтворим крила,
ще полетим,
ще се размножим…
За колко ли време?!
Ще стигнем ли до звездите?
Ще населим ли други планети?
Или просто – ще заспим навеки…

Габриела Цанева