ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО
МИГЪТ, В КОЙТО ПОРАСНАХ – разказ на Габриела Цанева
Сега, когато трябва да опиша онази първа среща с Петко Огойски, съжалявам за детската си памет, с която можех да обръщам страниците на прочетена книга, за да ги прочета отново… с която можех да извикам отминал миг, за да го преживея отново… Онази памет, която ме караше да мисля, че времето няма посока, или има много посоки…
Сега мога само да събирам трохите по пътеката към спомена – онези мигове, които плуват в потока на времето, незаличими.
***
… Беше вечер, достатъчно късна, за да изглежда прозорецът срещу мен като черен правоъгълник, водещ към нищото.
Четях за изпит и това правеше светът край мен много далечен, а стаята ми – остров в бездиханния космос. Бях сама, само с телефона и кучето. Свито на топка, то дремеше под прозореца – като захвърлен шал от черна коприна…
Телефонът простена – дълго звъня, преди да протегна ръка към него. Мразех звука му – викът на света…
-Да – казвам, сърдито и рязко.
-Габриела Цанева… – увисва другият глас…
Повтарям отчетливо и неприветно „да”.
-Авторката на „Миналото в мен” ли? – гласът е мил и дрезгав, напук на моя, яден и ясен…
-Да… – този път замълчавам, вече не защото не искам да досегна света, а защото… просто угасвам, изтощена от досега…
-Обажда се Петко Огойски…
Името тегне в тишината на стаята. Миг-вечност, който ще помня… Вече бях свикнала, знаех, че името ми ще остане завинаги залепнало за заглавието на книгата… Щастлива ли бях? Не знаех. Не знам и сега… Книгите имат своя съдба и авторите им я следват.
Не знам колко дълго мълчах.
Стресна ме кучето, което близна ръката ми – онази, която не държеше слушалката. Беше в краката ми и ме гледаше с големи, умни очи, които всичко разбират…
-Да, авторката на „Миналото в мен”…
-Е, най-напред да те поздравя за тази книга… – говори гласът в слушалката, онзи, същият глас, който преди две-три години слушах от слушалките на транзистора, когато говореше от трибуната на Народното събрание…
Оня глас, който будеше… Един от онези, които караха нощите да бъдат по-светли, да бъдат по-топли, докато бдяхме по площадите; гласове, които още пазя някъде, запечатани на лента, за да не се забравят…
-…Е, и второ… И аз пиша книга, история, но не само на горяните, а на всички, от всички краища на България, които са минали през горнилото на комунизма… Записки за българските страдания… Мога ли да цитирам откъси от твоята книга?
***
Е, това е. Нататък не помня. Мигът е изтлял. Съгласих се, разбира се. И не защото е чест да те цитират, и не защото ме попитаха; просто – към онази, тъй дълго мълчана истина, трябва да има много пътеки.
Днес разказвам тази случка по много причини… Да, така се запознах с Петко Огойски. Никога няма да забравя, че той, големият автор, голямата личност, попита една студентка дали може да я цитира… Да, това беше началото на едно дълго и топло творческо и човешко приятелство. Но това, което искам да кажа с тази история е, че авторското право трябва да се цени и уважава. Както много други ценности, които забравяме, или считаме отживели, авторското право все повече се неглижира и причина за това е не „пиратството” в интернет, не профанизацията на обществото, а фактът, че авторът позволи да бъде отнето достойнството му.
Тази случка ме научи да уважавам автора в себе си така, както го уважавам в другите.
И да воювам за правото на Автора да бъде автор…
© Габриела Цанева
