МОРЕТО В МОЯ ЖИВОТ – стихотворения на Иванка Павлова

МОРЕТО В КЪСНИЯ СЕПТЕМВРИ

Морето ближе укротено
с езици бели своя бряг.
По пясъка крило ранено
повлича чайка.
Верен знак
за пътища обезлюдени,
за побакърени листа –
блестящи кестени пред мене
внезапно тупват.
Есента
като старица благородна
с дълбоки езерни очи
за нещо хубаво си спомня.
И плажът запустял мълчи.

Септември 1973 г., Варна

СБОГУВАНЕ С ОБЗОР

Ще взема метлата –
старата уморена метла,
и с нея ще помета
нашите стъпки.
Упоритите песъчинки
упорито ще се промъкват,
за да останат и утре
след нас;
за да бъде със нещо
тази стая все още и наша,
когато с големия куфар
отнесем безпорядъка
на петнадесет слънчеви дни.
Ето розова мидичка –
малък дар от морето
за сина ми златистосияещ.
Ще си тръгнем.
И само в съня ни
ще се връщат шумът на вълните
и тъгата по нещо загубено,
което не ще се повтори.

Юли 1974 г., Обзор

БДЕНЕ НАД СЪНЯ

В седефената раковина на леглото
спиш, мое слънчево момче,
и кожата ти в златни блясъци сияе.
Да бях художник, бих те нарисувала:
с ръце, като че ли прегърнали мечтата,
с уста, току-що сънно назовала
една свенлива и гальовна дума.
Ресниците ти са като осил пшеничен:
цял ден морето с пръски те облива
и слънцето ги сбира от сребристата ти кожа.
Какви богатства за очите и сърцето:
излъскано като пъстърва цветно камъче,
парченце керемида с причудлива форма,
черупчица от охлювче, заселена от раче.
Спиш, мургаво човече, на чаршафеното дъно.
Върху челото ти като звездица свети
една спасила се по чудо песъчинка.
Спи, мое ласкаво момче, сънувай
играчките, които не ти купих,
и отговорите, които не получи.
Дано поне в съня не е нащърбена усмивката,
с която те огрявам, и ръката ми
да ти отвръща всеки път, когато
към лястовичите гнезда надаваш вик.
Спи, малък мой, созополските гларуси
пищят над покривите като под тревога.
Вълните се разбиват под прозореца:
Зеленият човек брадата си откъсва
и тя се вие долу край скалите.
Спи, сине. Аз ще поседя до тебе,
като душата на морето мълчалива,
и между пръстите ми ще изтичат
минутите на моя неизменен,
но осветен от твоето сияние живот.

11 юли 1981 г., Созопол

НОСТАЛГИЯ ПО МОРЕТО

На най-високия балкон отсреща,
загърбила езици и очи,
по бански с разцъфтели макове
една русалка спи на син дюшек
в коприната на своите коси.
Далеч от сградите, проядени
от бавната ръжда на времето,
морето многоръко се увива
край мургавите глезени и с пяна
залива краткотрайните следи.
Далеч от мене морските сирени
прегръщат бронзокожите моряци
и времето изсича от скалите
огромен монумент на вечността.

27 август 1984 г.

ЛЯТО ІІ

Скупчени къщи. Като лястовичи гнезда.
С враснали корени в гръдта на скалата.
Довчера яростно рева дивата вода,
сега изумрудена спи дълбината ѝ.
В сребърни люспи, лежи като жена,
лениво отпусната, изящна, съблечена.
Гларус на покрива. Омагьосана тишина.
Като картина, осъдила мига на вечност.
Зад каменната ограда – старовремски чардак.
Дървена порта. Калдъръмена пътека.
Ще изсипе на перона запъхтеният влак
няколкостотин нетърпеливи човека.
С куфари. С надежди. С различен товар.
С тела, затъгували за слънце и ласка.
С устни, упойващи като разрязан нар.
С погледи, уверени като каубойско ласо…
… Матова кожа, какаови бедра,
пясъчно-златни, изпепелени ресници.
Забулени хълмове, зашеметяващи недра
и пяна – простряла се бяла шевица.
Спрели са всички часовници освен един:
в кулата на гръдта ти бие сърцето.
Нежна е мечтата, с ухание на крин –
призрачна ладия в прегръдката на морето.

1985 г.

НОЩ В СОЗОПОЛ

Безпътни ветрове препускат из града:
не чуваш ли подковите им бесни?
Пищят смокините, ври морската вода,
в кълбо се сливат земно и небесно.
Човекът спи в черупка, зидана от кал,
кошмар с криле на прилеп го връхлита.
Гръм сцепва свода, блясва мълния-кинжал.
Морето е разплискано корито.
Клечи градът като уплашен пес в нощта,
скимтейки, ближе топлите си рани.
Забулена от облаци, какви неща
прокобва в мрака лунната камбана?
Владетелят на морските стихии зли
с придворните акули заседава.
Простират мрежи по крайбрежните скали
бездомни водорасли. Зазорява.
Ковачът древен през нощта е изковал
светилото, а то, до кръв червено,
дими и неговият нажежен метал
обагря в златно морската вселена.
Разсъмва се. Разпънал парашут сребрист,
погребал нощните си тайни, сводът
е като цвят на незабравка – девствен, чист.
И се усмихва цялата природа.

19 юни 1985 г., Созопол

РАЗСЪМВАНЕ

Слънце изгряващо – лилия алена,
разпукнала се в мъгла сребриста,
рана в морето, факла запалена,
врязал се в съня гларусов писък.
Плахост на влюбен, бисерна риза,
пръсти, отчаяно обгърнали нозете ми,
звездна далечност, гибелна близост,
пламнали тела, в прегръдка вплетени.
Тръгвам по седефената пътека:
нищо повече не ме натъжава.
Сключват се един след друг полека
над главата ми кръгове забрава.

19 юни 1985 г., Созопол

СБОГУВАНЕ І

В коприната на китенския пясък
и в ласката на сънното море
от гларусовия внезапен крясък
душата ми тревожно ще замре.

На стъпките ми странното послание
кой би прочел? Нетрайното писмо
ще заличат езиците от пяна
и сетне ни адрес, нито клеймо.

Загар – до месец. Спомен за целувки
от слънцето. Каква гореща страст!
Отдаване без свян и без преструвки,
без покорѐн, без упражняващ власт.

Море и бряг – безвремие красиво.
Усещане за вечност и покой.
За първобитност. Нега и ленивост.
Вода и хлад. Небесен свод и зной.

След ден ще си замина. Плажът скоро
като любовник изоставен ще тъжи,
осиротял без смях, без плач, без хора
и без очарователни лъжи.

10 септември 2008 г., Китен

СБОГУВАНЕ ІІ

Прибирам в скрина летните обувки.
Теша несбъдналите се мечти.
Забравям за солените целувки
на морските вълни. Навън свисти,
студен и гневен, есенният вятър.
Загребва с шепи пъстрите листа.
Застила всичко с тях – бакър и злато.
Почиват върху жиците ята
и техните безкрайни броеници
напомнят, че към юг на дълъг път
ще се отправят скоро. Сбогом, птици!
Сърце, смири се! С плаща си снегът
ще скрие всяка рана на земята
и ще превърне в графика света.
До пролетта! До следващото лято!
До нова омагьосваща мечта!

5 ноември 2020 г.

Иванка Павлова