МОРЕТО – стихотворения на Димитър Драганов

МОРЕТО Е ЦЕЛУВКА НА БАЩА

„Не е измислица морето
и щастието съществува!“

Христо Фотев („Измислица ли е морето?“)

Когато ме прегръщаш, съм куплет. Вълните ти ме галят и целуват.
Превръщаш ме с дихание в поет. Косите ти в съня си ги жадувам.
Сънувам, че сме двама тази нощ. Говоря ти. Не искаш да ме чуеш.
Понякога вилнееш – тъмен, лош! Ти ударно в душата ще нахлуеш!

Наричаш ме по име и крещиш! Очите ти червени ме нападат.
Обичаш ме! Тъгуваш, но блестиш и бавно ми зачиташ „Илиада“.
Море си ти – родено на Земя… Море си ти – дете на Боговете…
Целува те усмихната дъга. Със словото рисувам ветровете.

Обичат те рапаните и знам, че лятото е твоята любима.
Докосва се до топлата ти длан и всеки миг е равен на година.
На пясъка е легнала сълза, а чайките прелитат и се смеят.
Бургас ти подарява светлина и пее до рибарите на кея.

Когато ме прегръщаш, се топя, но търся те на моята планета.
Море си ти – въздишка на жена и възгласи на хиляди момчета!
Сънувам, че когато полетя, водата ще ме моли да остана.
Морето е целувка на баща, която от небето е желана!

ЧАСТИЦА ОТ РАЯ

Под луната морето ли спи
и играе ли вечер на дама?
Не Бургас е измислен – а ти…
Пак вълните ли пеят за двама?

На брега се целуват души
и към Варна полека отплуват.
Ще ридае Бургас до зори
за онези, които не чуват,

че животът е синьо море,
че животът е сиво цунами.
Той не пие горчиво кафе,
но обича неделните драми.

Не Бургас е измислен – а ти…
Ти целуваш и бягаш в безкрая.
Под луната морето ли спи,
или то е частица от рая?

МОРСКА ТЪГА

„Моят град не е Рим и Виена,
нито Лондон, Париж и Москва.
Той е мъничка светла вселена,
със сърце на туптяща вълна.“

Невена Елисеева („Моят град“)

Заиграват се малките миди
на различни човешки игри,
а в морето си пеят скариди
и за нищо не мислят дори.

На брега се шегуват младежи
и целуват живота с очи.
Аз съзирам рибари и мрежи
в неспокойни и груби води.

Стара чайка крещи и раздира
тишината – висока жена.
Всеки миг ще засвири на лира
самотата, превзела брега.

Всеки миг и Бургас ще отплува.
Надалече ще тръгне… Без път…
Тази вечер морето тъгува
и игривите миди мълчат.

РАНДЕВУ

Тази вечер морето е страстна жена.
Тя сърцето ми мъжко с финес го люлее.
Тази вечер не зная дали ще заспя,
или аз ще изчезна, отдал се на нея.

Тази вечер морякът ще пише творби.
Той е влюбен в Бургас и любимото синьо.
Тази вечер ще плува в дълбоки води…
Ще отпие от старо, изискано вино.

Ще я водя на кея. В зори ще трептим.
Ще си мисля за нея, когато я няма.
Тази вечер морето – богиня без грим –
режисира типична за двама ни драма.

Тази вечер съм роб на жена от вода
и се губя в прегръдките нейни, където
се преплитат красиво небе и земя,
за да кажат: „Поете, обичай морето!“.

БУРГАС И МОРЕТО В АНФАС

„Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.“

Петя Дубарова („Морето се боричка…“)

Аз вървя по брега на Бургас и на плажа утеха намирам.
Аз говоря със слово, без глас, и световните мъки разбирам.
Днес усещам – земята гори, и очите притварям. Боли ме,
а отсреща морето бучи и повтаря в тъгата си име.

Аз попитах защо го боли, но морето се срина. Заплака.
От небето валяха сълзи и сърцето залитна към мрака.
Не можа да разкаже защо се превива от болка голяма
и да каже кога и какво е в душата оставило рана…

То повтаря и плаче дори. Не успява и дума да каже.
Изкрещя през сурови вълни и разби ги безславно на плажа.
Като тътен в далечни гори, ме изплаши морето сърдито
и разкри, че боли и боли. То от мъка било е разбито.

То изригна – студено, само̀ – и скалите гнева му попиха.
Аз усетих какво и защо ще науча към края на стиха.
„Ако имаш в душата тъма, позволи ми по пътя да светя!“ –
го помолих и секна дъжда. То тъгува за своята… Петя…

Димитър Драганов