МЪЖКИ СЪЛЗИ – разказ от Маруся Николова

Отдавна се канех да разкажа тази история, но все отлагах. Не, че не бях в подходящо настроение или че не ми достигаха думи, а защото ме засягаше лично и ме наскърбяваше. Не исках да я преживявам отново, но днес в хладния пролетен ден се реших:

Мъжките сълзи ми действат угнетяващо и дестабилизиращо. Дори по-лошо. Сриват психиката ми и ме карат да се чувствам уязвима. Сякаш губех опора и светът се срутваше отгоре ми. И всичко това, защото за мен мъжът означава скала – стабилност и непоколебимост. По-късно си обясних защо е така. Моите родители винаги казваха на малкото ми братче, щом се наканеше да ревне с глас от инат или болка:

– Не! Я не се излагай! Да не вземеш да заплачеш! Засмей се! Ти си мъж! Мъжете не плачат!

Странно, но той наистина се усмихваше през сълзи, а аз го гушвах и разсейвах с приказки, които обожаваше като всяко дете. Така „лигавщините”, както казваше баща ми, бяха избегнати в детския период, до момента, в който се появи момичето-столичанка, което брат ми обикна по време на следването си. Тя бе доста нисичка, но добре оформена. Амбиция ли й липсваше, постоянство ли не знам, но не довършваше нещата, които подхващаше. Родителите й бяха служители в мебелна къща, с прилични доходи. А ние сме хора от село, градинари. Всичко си произвеждаме. Мама, лека й пръст, товареше багажника на колата с какво ли не, за да си хапнат сватовете и единствената им глезена щерка. Имаме, защо да не дадем, а и все пак той им гостува, все го черпят с нещо. Кафе, както по-късно разбрахме. Друго си е вкусът на поруменяла ябълка, ухаеща на свежест чушка или погълнал слънцето домат, без безразборната химия върху стоката от пазара.

Сватбата беше в хотел-ресторант в центъра на София, по точен сценарий, без отклонения и даване на думата на който и да било от сватбарите, за да не се обърка нещо и всичко да е под контрола на водещия. Но позволиха на баща ми да внесе вино и ракия, на които бе майстор. Мога да кажа само, че предложеният от ресторанта алкохол така си и остана по масите, а каните с домашно производство се изпразниха до капка и повдигнаха настроението на гостите до точка на кипене. Извиха се хора, тропнаха се ръченици… Представителите на нашия род бяха значително по-малко, но си поделихме разходите. За младоженците бе подсигурен апартамент в хотела с разни екстри, за които снахата оживено разказа на другия ден. Такива неща я впечатляваха. Тя се изкарваше специална и нашите доста се охарчиха за сватбената рокля и аксесоарите. Но като земеделски производители се справиха отлично и излязоха с чест от положението…

И след целия този харчлък и тупурдия, снахата реши, че брат ми е „прост селянин” и имаше нагласа да го замени с умен гражданин. Дали е било нещо сериозно или лек флирт, така и не разбрах. Брат ми също не беше съвсем наясно, но я обичаше и брадичката му затрепери, докато ми разказваше как ги засякъл в заведението до университета, който тя така и не успя да завърши, а простият селянин записа докторантура.

Когато го видях измъчен и омърлушен, със сълзите на път, се обърках и за малко да изпадна в шок. Това беше нещо небивало и нечувано – брат ми да плаче! Означаваше само едно – наранен е жестоко. Аха да отворя уста с думите на баща ми, че мъжете не бива да плачат, когато осъзнах, че са много, много погрешни. Преглътнати те засилват вътрешното напрежение и нанасят поражение върху здравето. Затова ги оставих да прелеят от бреговете си и да се стекат по небръснатите бузи. Нямах и подходяща приказка, за да го разсея и успокоя. Бяхме пораснали и животът бе оголил нелицеприятната си сурова същност. Само поисках да знам какво точно е станало и как изглежда мъжът. Той се опитал да поговорят, но тя го упрекнала, че нахлува в личното й пространство. Имала право на него, защото е отделно човешко същество, а не скачен съд. Казах му, че не бива да се безпокои и че нещата в брака врят и кипят в началото. До един момент, когато огънят стане равномерен и топли, без да пари. Не съм деликатна натура и вероятно по тая причина си останах стара мома. Знам, че в очите на снахата минавам за дива селянка и грубиянка, така че нямаше какво да губя. Направих си разходка до София и такъв шамар и завъртях в същото това заведение, където я сварих с наперен младок, че съм сигурна поне в едно – няма да пристъпи повече в него. Разговорите секнаха и всички погледи се заковаха в нас. Кавалерът й не се и помръдна да я защити, та чак я съжалих. Това означаваше, че не си е загубил ума по нея. Стана и излезе от заведението, все едно нямат нищо общо. А възможно бе и да нямат. Възможно бе снахата да се е опомнила и да се е разочаровала, като го е видяла каква душа на заек носи.

Качих се във влака за село с усещането за добре свършена работа и с горчивата мисъл, че нещо тръгне ли накриво, така си върви. Но бракът се закрепи някак си и им се родиха две прекрасни момченца, които обожавам. Когато са с мен, ги оставям да си плачат на воля, щом им се плаче. Сега брат ми е доцент, а тя все още студентка. Отношенията ни си останаха ледени, но за шамара си знаехме само ние двете. Той беше скромно възнаграждение за най-скъпите мъжки сълзи – сълзите на брат ми.

7.5.2019 г.

© Маруся Николова