НАВОДНЕНИЕТО – разказ на Христо Иванов
В памет на моите съселяни, които преместиха село Правда на безопасно място в началото на 20 век. Разказ за преживяното наводнение от дядо ми Христо.
***
Една сутрин през пролетта на 1895 г. се събудихме от биенето на камбаната на църквата. Като се разсънихме, чухмеq че бият камбаните и на съседните села Тимниско, Сергьовец, Калтинец и даже от далечината се чуваше камбаната на село Самоводене. Викам на мама:
– Мамо, днес не е Великден, защо бият камбаните?
– Защото приижда река Янтра и високата вода вече е стигнала до Самоводене, може би и до Сергьовец. С камбаните ни съобщават да бягаме.
Личеше, че мама е притеснена, но не беше уплашена; знаеше какво трябва да направим. Дали и друг път е бягала от придошлата река? Но преди да я попитам, тя вече нареждаше:
– Ти Христо, помогни на Лазарчо, да се облече и му вземи по-топли дрешки. Генчо, ти с Йордан отидете да впрегнете конете в каруцата, ама преди това навийте чергите от голямата стая и ги качете в каруцата, че ще трябва да се завиваме с нещо. Аз съм омесила хляба, а баща ви го мята в пеща и като я замаже, ще тръгнем. Ти, Марийке, отговаряш за водата. Качи в каруцата стомните. Хайде, деца, бързо!
Хукнахме да изпълняваме задачите, а тя вика след нас:
– Чакайте… Сложете чергилото на каруцата, че ако завали да се крием под него. И да не забравим животните, пуснете ги на улицата, те сами ще се спасяват, като видят водата.
*
След петнадесетина минути се качихме в каруцата и тръгнахме по пътя за село Янтра, до който беше нивата ни в местността „Ръта“. Там тате разпрегна конете и ме накара да ги заведа да пасат покрай пътя. По пътя минаваха с натоварени каруци и други хора – всеки си отиваше на нивата. Последните, които се изтеглиха от село ми казаха, че водата вече е влязла между къщите. Към обяд при мен дойде тате и вика:
– Ще взема Дорчо и ще отида до в къщи да видя ще имаме ли късмет да ядем хляб…
След около един час тате се върна с два преметнати на коня чували с хляб.
– Е, Ичо, няма да гладуваме. Навреме отидох. Водата беше стигнала на една педя под устата на пеща. Хайде, идвай с другия кон при каруцата, да обядваме. След това се връщаш при конете да ги допасеш.
На нивата останахме три дни, докато се оттегли реката. Гледката в селото беше страшна. Мазите и долните стаи бяха пълни с вода. Изгребахме я, а стените цяло лято съхнаха. Как съхне кирпич, знаете ли? Дворът беше целият в тиня, като блато. На блато приличаше цялото село.
***
Една вечер тате каза, че кметът е отишъл при околийския началник. Помолил го да разреши да изместим селото на ново, по-високо място. Околийският нямал нищо против, но казал, че преди да започне изместването, трябва да се направи план на новото село. Такъв план бил правен дотогава само на Стара Загора, защото турците са я опожарили през 1877 година и е трябвало да се строи всичко отново.
Нашето село ще е второто с план, каза тате. Планът нямало да стане бързо, но ние да не стоим със скръстени ръце, а да започваме да се подготвяме за новото строителство. Да започнем да къртим камъни от кариерите. Да правим кирпич и турски керемиди. Да сечем дървен материал от горите, защото той трябва и да изсъхне.
– Е деца, много работа ни чака. Аз със Гено и Йордан се заемаме с камъните и гредите. Ти, Христо, с майка ти почвате да копаете пръст и да правите кирпичи, а Мария ще се грижи за Лазар и ще готви. И това ще е, когато нямаме кърска работа, че и тя не трябва да изостава.
***
– Така работихме цяло лято, а на следващата пролет започнахме да строим първо къщата, а после обор и плевня в новото село. През по-следващата година започнахме да събаряме една по една стопанските сгради от старото село и да прекарваме материала от тях за сайвантите. После дойде ред на къщата на брат ми Гено, защото той се задоми… И така, докато ме взеха в казармата. Детството ми свърши с наводнението, а тогава бях на десет години. Много ни беше тежък и труден живота, но поне вече не се притесняваме за наводнение от река Янтра – нито ние, нито децата и внуците след нас…
А блатото край село, ей там се вижда, ние го изкопахме, за да правим кирпич. Децата и жените, които сега почиват в гробището над него и за които няма кой веднъж в годината да запали по една свещ…
19.05.2020 г.
Христо Иванов
