НАПРАЗНО ВАШИЙ ДУХ ЛЕТИ – поезия на Николай Лилиев
(26.05.1885, Стара Загора – 06.10.1960, София)
МОИТЕ СПОМЕНИ
Моите спомени,
птици в нощта,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен — и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.
НАПРАЗНО ВАШИЙ ДУХ ЛЕТИ
Напразно ваший дух лети
печални спомени да гони,
брезите свеждат бели клони,
и пролетния дъжд шепти
за упойващите жътви
сред възродените поля.
Упоение разля
над морни сипеи сънят ви.
И вий разцъфвате едвам
с лъчите на лъчиста пролет,
и ето! — погледи ви молят:
стъпете в тоя чуден храм,
душата ми за вас изгражда
дворци от пролетни мечти,
там моята радост ви обажда:
о, приласкайте в тихий здрач
плачът на сиротната птица,
ценете нежната трошица,
която рони тя за вас!
КАТО ДАЛЕЧЕН СПОМЕН
Като далечен спомен гаснат
пустинни брегове, и раснат
тревожни сенки в моя път.
Липите шепнат твойто име
и те зоват, неназовими,
на любовта в незнайний кът.
Звезда, удавена сред мрака,
душата тръпне и те чака,
сама, забравена в света.
А вихром времето отлита,
и ето, черни мрежи сплита
пред моите очи нощта.
ТРЕПВАТ НЕВИДИМИ СТРУНИ
Трепват невидими струни:
тихата вечер мълви.
Нейният звук ще целуне
сънните полски треви.
Чуй, вечността ще отрони
своята първа звезда.
Тръпна, душата ще гони
нейната тайна следа.
Скръб за душата! Пленена
в сънните полски треви,
сред тишината свещена
лунния лик да лови.
Николай Лилиев
