В ПАМЕТ НА ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ – редакционен обзор
28.10.1869 г. – 02.05.1926 г.
Всяка година, по традиция, в местността Славееви гори край Бяла черква, родния град на Цанко Бакалов-Церковски се провежда Национален земеделски събор.
Живка Танчева пред националния събор в Бяла черква, 30.04.2023
И тази година, на 30 април, белочерковци, земеделци и симпатизанти от цялата страна се събраха да почетат паметта на големия българин – книжовник и общественик, основател на земеделското движение в България.
Паметникът на Ц. Церковски в Бяла черква
снимки и текст Елисавета Трендафилова-Радева
*
Поет и писател, журналист, учител и политик, Цанко Церковски е депутат в осем народни събрания и министър в четири правителства. Творчеството му е със социална насоченост и отразява живота в българското село.
Много от неговите стихотворения се пеят като народни песни. Голяма част от произведенията му са написани за деца, като едни от най-известните детски песнички са по негов текст. Автор е на разкази и три романа. Малко се говори за другата му поезия, онази, която може да го нареди сред изявените представители на модернизма в българската литература.
ТИХА ВЕЧЕР
Тиха вечер веч настава,
тих е звездний небосклон,
тихо сладко си запява
славей в гъстолисти клон.
Чу го мома хубавица
и в градинка притърча
и на хубавата птица
тъй печално зашептя:
-О, попей ми, мило птиче,
в тоя тих вечерен час;
о, попей ми, разтуши ме
със звънливия си глас.
Тежка беда сполете ме,
тежък удар претърпях –
либето ми днес отнеха,
зарад него що живях.
Враг държавен го кръстиха,
враг на нашия народ,
и началник с три стражари
го откара като скот!
Не, не е той враг народен,
той е борческа душа,
в него дух живей свободен,
дух на правдата света.
Клеветници, замлъкнете,
той народа е любил;
зарад него той е страдал,
страдал е и се борил…
*
На камък цвете си посяла –
не вирее;
с водица утрин го поливаш –
то линее!
В сърце ми обич зароди се –
ти я знаеш;
сърце ти камък ли е, мила,
че нехаеш?
*
Из полето аз се скитам,
сълзи лея
и тревите тихо питам
тя къде е.
Но тревите лист разтварят
с горест няма
и на мене отговарят:
тук я няма…
Тук я няма? – ах, тревици,
престанете,
тя е вредом и вий мене
не лъжете!
*
Вий на мене не шептете,
крехки полски цветове, –
без въздишка забравете
знойни нощни часове.
Веч утихна гръд метежна,
буря в мозък не бучи;
сила буйна, сила прежна
не прозира през очи.
И мечта ме не въздига
в светлозрачни висини, –
глас ми някой шепне: Стига!
Спри, хвръкнаха младини…
И самотен, безприютен
веч живея ден из ден,
и сърдечний блян порутен
крия по-дълбоко в мен.
О, на мене не шептете,
крехки полски цветове,
би-що било – забравете
без въздишка от сърце…
*
На небето синевите,
На морето дълбините –
В твоя поглед аз видях.
Но безкрилен за небето, –
И безсилен за морето, –
Сведох поглед, занемях.
АЗ ТЕБЕ ВЪЗЖЕЛАХ
Аз тебе възжелах;
Ти идеш тъжна, мълчелива,
Кат съща майка милостива,
Над мене ти със страх
Се спираш, гледаш като жива –
О мисъл моя!
Аз тебе възжелах.
Аз тебе възжелах;
Ти идеш, гледаш труп, мъртвило,
Ти виждаш гроб и в гроб чернило,
От моите сили прах;
Ти тръпнеш, гледаш го унило
О мисъл моя!
Аз тебе възжелах.
Аз тебе възжелах ;
Ти идеш, – ужас те обзема –
Ти гледаш гроб и в гроба няма
Прашец от моя прах, –
И сал за тебе свършек няма…
О мисъл моя !
Аз тебе възжелах.
НЕ МЕ ЗОВИ!
Не ме зови! Веч късен час настана.
Притворих аз теб знайните изходи,
Угасна свещ и сън ожидан доди,
Сън морен дух обхвана –
Заспивам веч. Иди си – място няма.
Не ме зови, не ме зови!
Не ме зови!… Дочаках ази края…
В живота жив, не видях светлината,
Но ето днес прозирам в мрачината, –
В съня си сън желая; –
Що дириш ти, коя си? – аз не зная. –
Не ме зови, не ме зови !
Не ме зови! Привърших дял световен.
Аз чаках те – изгарях – ти не доди,
И ей сега притворих аз изходи
На похоти греховни! –
Коя си ти? – душата ми не помни…
Не ме зови, не ме зови!
Цанко Церковски
редакционна статия
