НА ЖИЦИТЕ КЪМ КЪЩАТА – импресия на Ива Радоева

Изгорена от жарещото слънце и сега белеща кожата си, се опъват сиви врабчета. Сгушило се е в пухената им перушина очакването за зима и мраз.

Пронизващият вятър изпраща лятото, зад прозореца на втория етаж лежи мъж. На легло е от месеци, без да помръдне или да се обърне. Не е виждал светлина, не знае що е нощ и ден, не вижда почти, още от малък, болка не усеща, нито осезание. След сложна операция са премахнали носа му, капачките и двете, спукана тазобедрена кост, неправилно зараснала, първа го оставя в това положение. Аромат на крем за екзема се разнася в забутаната стаичка и розовите храсти на двора, и те са на доживяване.

Прозорецът е открехнат, откакто се помни е бил – прахът от улицата нахлува незабелязан като нощен крадец. Точно в 7 всеки ден на перваза на мъжа долита славей, каца глух и ням до лицето му и не го поглежда. С малки стъпки приближава – през връхчетата на косата му, през избелелите корени, по кожата и сбръчканото му чело. Разхожда се като млада двойка в парк по вдлъбнатините и плоското на лицето му, по увисналата му шия, разливаща се на чаршафите.

И двамата не отварят очи, всеки знае какво ще се случи. През космите на изнемощелите му гърди, през синкавата кожа, спира за кратко и свежда главица. Още топлина е останала. Славеят става на крака, не се оглежда – помни, че никой не го гледа и той не гледа никого. Остро и рязко забива клюнче в плътта на мъжа. Кълве и кръвта шурти по белите завивки и възглавница, пръска по ръждясалата рамка и дървената дограма.

Червено море поглъща мъжа и леглото, червена бездна се отваря на втория етаж. Той не помръдва. Славеят пие жадно, цялата му главица вече е в гърдите на мъжа. През вени и артерии, през камерите на изпомпващия мускул, една по една. Кълве, докато не стигне до тънката като хартия кожа. После стъпва на подгизналия чаршаф, попил всичко, случило се досега, разперва криле и жълтото на шийката му отразява единствения слънчев лъч. Всяка костица прозира под небесните му пера, изпъчен е до краен предел, подготвя се да полети. Момент по-късно го няма.

Мъжът все така лежи и все така не наблюдава, не вижда, не усеща и не чува, следователно не помни. Вятърът помръдва болничнобелите хладни завивки. Врабчетата на жицата. И те са слепи вече.

Ива Радоева

Списание „paradigma (една нова страница)“, брой 5/17.09.2021