НА ПРАГА – прозаични фрагменти от Рени Васева

Този ден клоунът беше застанал пред църквата. Лицето му беше бяло, бяла беше и дрехата му, приличаше на саван. Демонстрираше игра с много топки- разноцветни, които се издигаха нагоре, после падаха в ръцете на мъжа и отново се издигаха с енергията, придобита от дланите му.
Поспрях се, оставих си лептата и в своята гордост очаквах внимание от този вечен уличен артист, но не го получих. Клоунът не помести поглед от летящите топки, които просветваха в мразовития ден.
И тогава разбрах улицата. Оная улица, която нямаше име, но беше феномен, определящ живота на толкова много хора. Клоунът ми я представяше с невинното отношение на дете, унесено в играта си. Всяка топка можеше да бъде свят в нечия вселена. Аз виждах божество, което пренареждаше Всемира. И пожелах да бъда топка в ръцете му. Имах нужда някой да подреди вселената у мене.

Природата е на прага ми, пълзи срещу мен и ме чака да си отида. Селцето бавно потъва в нежните ръце на гората. Най- после и тя има власт- да отнеме, да загради, да задуши, да заяви правата си над това парченце земя, в което тупти сърцето ми.
Отварям прозореца, а зеленото превзема очите ми- до болката на някаква първичност, която ме обърква. Измъквам поглед от гората и се съсредоточавам върху къщите- порутени, меланхолни, зеещи, кънтящи от ветрове и стенания на отвъдното.
И разбирам- къщите са направили крачка по пътя към нещо друго. Някакво тихо и кротко знамение за преливане на световете се настанява у мен и аз се усмихвам. Няма смърт. Има единствено смяна на гледните точки.

Сутрин небесното мастило се изсипва върху града. После слънцето достига хоризонта и поставя златен пръстен на своята любима. Тя е все още сънена, все още сладостно отдадена на мрака. Държи пред очите си скъпоценния изгрев и го съзерцава- искрящ, с обещание за възкресяваща топлота.
На границата между деня и нощта, аз и ти сме винаги едно цяло. Поетичен андрогин, самодостатъчен и щастлив в своята първичност. Един Адам преди Грехопадението със силна болка в гърдите – предчувствие за Ева….

Цял ден се взирам в огледалното си отражение. Нещо в лицето ми ме смущава. Разглеждам очите, устните, двете отвесни черти край тях като стенички на къщичка.
Такава рисуват децата в детската градина. С криви линии, очертаващи прозорче и вратичка, червено покривче под синьо небе и жълто слънце.
От дългото взиране перспективата се променя, не съм пред огледалото, а вътре в него. И сега вече виждам теб и всичко около теб по различен начин.
Огледалото сменя гледни точки. Двете бръчки очертават саркофаг, погребал завинаги червените ми устни.
Денят полека се изнизва през вратата. Твоето лице застава бледо срещу мен под яркия блясък на електрическата крушка. И аз виждам омраза. Чиста, искрена, всеотдайна, достойна за уважение. Не разбирам само кого мразиш повече- мене, защото вече ме няма, или себе си, защото не смееш да дойдеш при мен, в огледалото…

© Рени Васева