ВЕНЕЛИНА ПЕТКОВА И ГЕОРГИ ПИНЧЕВ – на фокус в брой 4/2020
Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани. Традициите съществуват, за да бъдат границата между напора на днешния ден, набъбнал от бъдеще и вчерашния миг, утихнал в покоя на миналото.
Нашето младо издание гради и руши правила, традиции и рамки, за да диша и расте, и бъде това, което е…
Идеята и желанието ми бе, в рубриката „На фокус“ да представям по един съвременен български творец…
В настоящия брой ще представим двама… Единият е добре познат на обществеността, но като политик, наричат го „емблематичният земеделец“, а другият тепърва ще се утвърждава, но вече е направил сериозна заявка за трайно присъствие в различни областни на изкуството; най-ярко в онази, граничната, между думите и багрите…
На 23 ноември Българският хайку съюз навърши 20 години… а на 9 декември почина Георги Пинчев.
*
Но не само тези събития са причината за моя избор. Днес, когато се опитвам да обоснова решението си да представя точно тези личности, аз си спомням един отминал миг, отпреди 10 години, когато пътеките на битието се разслоиха, и друг, отпреди година, когато отново се вплетоха…
Преди 10 години дойде ред да бъде представена петата ми печатна книга – стихосбирката „Светлата пътека към звездите“ на издателство „Буквите“, след близо десетилетното ми отсъствие от литературния живот. Организацията на събитието трябваше да бъде осъществена изцяло от издателя, професионално – водещ, рецензент, гости, медии… Много добра идея, но, както често се случва у нас, екипът на издателство „Буквите“ се разцепи, а това рефлектира и върху общността, изградена около сайта. Доброто начинание не се осъществи по замисления начин…
Все пак, премиерата на „Светлата пътека към звездите“ не просто се състоя – един политик я превърна в празник на духа. Георги Пинчев, главният редактор на в-к „Земеделско знаме“… той представи новата ми поетична книга и цялото ми творчество по един неповторим, вълнуващ и незабравим начин…
Битийните пътеки се разделят и събират, за да пресичат пътищата ни, да ни изграждат.
Иван Богданов и Илияна Делева присъстваха на премиерата, която вече не бе премиера на издателство „Буквите“, а моя и аз поех по моя път. Бях омагьосана от хайку, духовното ми общуване с Весислава Савова разцъфтя.
Няколко месеца по-късно издадох следващата си поетична книга – „Искам себе си“, вече със знака на издателство „Изток-Запад“. Тази малка книжка бе наречена от литературната критика „хайбун“ и бе сравнена с „Игра на стъклени перли“. Започнах да преоткривам магията на симбиозата между думите и багрите и очарованието на картините, които се раждат от нея… и да се подготвям за следващата стъпка в творческото си развитие – „Състояния. Хайга“…
*
„Светлата пътека към звездите“… превърна се в път, който ме доведе до създаването на списание „Картини с думи и багри“ и до Българския хайку съюз, който стана неотменна част от всеки брой на това все по-цветно списание – цветно не само с цвят, а и с пъстротата на различните личности и таланти, които събира и които го градят.
Една от тези личности, членове на Българския хайку съюз, ще представим на фокус в настоящия брой – Венелина Петкова…
Преди година се запознахме задочно чрез нейните фотографии, които включихме като илюстрация за творческата изява на д-р Васил Харизанов, автор на уникални керамични глазури за съдове, в експозицията на традиционна керамика за икебана. Фотографии – посланици на духа и същността на източното изящество и простота, в които се корени красотата и естетиката и на други форми на японското изкуство.
Няколко месеца по-късно се запознахме „на живо“, когато, в рамките на фестивала на чая, проведен в музея „Земята и хората“, станах за час нейна ученичка по суми-е. Личността на Венелина ме плени – едно физическо въплъщение на духа на хайга… Оризова хартия, прозирно-жълтеникава, китайски четки, черен туш, разтворен в бели купички и онова движение на ръката – единствено, цялостно, едновременно заключило и отключило образа и формата, които стихът хайку ражда, или от които се поражда…
Този единствен час ме накара да осъзная припряността си, липса на концентрация и неосъзнаване на детайла, които ми пречат да се докосна пълноценно дори само до повърхността на източното светоусещане.
Този единствен час, повече от цялата теория, която бях чела до момента ми показа, колко далеч са моите картини със стихове, които бях нарекла „Състояния. Хайга“ до състоянието духа при създаването и възприемането на истинската хайга. Тогава реших, че е време да преработя и преиздам тази моя книга…
И така, нека спазим традицията, донякъде, и да продължим напред…
редакционна статия
