ЮЛИЯ ВРЕВСКА – поема от Павлина Петкова

(25.01.1838 – 05.02.1878)

в памет на баронеса Юлия Петрова Вревска

Хоризонтът снижен от студ.
Ниско над града се носи
тягостен звук –
жално бие старата камбана.

С приведени глави и вледенени ръце
жени кичат не с почести и слава,
а с цвят от мушкато
восъчния лик на Вревска.
Рано я споходи вдовишкия живот.
Възхита бе за поети, принцове, паши,
муза и придворна дама.
На баловете бе царица.

Ласкателства, интриги, задкулистни игри
напудрени лица, прически по последна мода
и всеки ден – затворен кръг,
в който вехнеш като откъснат стрък.
Дъщеря на генераля,
и на генерал съпруга,
духът на воин е вселен в теб.
Стреляш с точен мерник, яздиш…

Саможертвата избра за своя съдба.
Балните обувки замени с ботуши,
кринолина – със сестрински костюм.
Към България пое не за чест и слава.
Загадка остана за придворната клика,
Тургенев дори не успя да те разубеди,
пренебрегна молбите на близки, охола
загърби пътя обратен и без живец.

Отвъд Дунав обжарени
вопли за помощ смразяват кръвта –
единоверци, братя с участ зла.
Тръгна ти по пътя труден на войната.

Баронесо, не си крехко цвете
стебло превиващо
под ураган куршумен.
Упора за страдащите си ти.
В долчинката или в лазарета
в очите на войника – мадона си!
Утеха и надежда са ръцете ти
за кървящи рани и душевни болки.

Под грижите ти всеотдайни
сънуват те родните места.
От гласа ти долавят гласът на любима
и милват в съня си невидима ръка.
Но раздаде се ти до последно.
Късче по късче разкъса душата си.
Яш, Батин, Обретеник, Бяла…
Водите на Янтра нашепват:
Помним те, Юлия!

Времето заличи уморените стъпки
по моста на Кольо Фичето.
Тополите отдавна ги няма,
ни лазарета, стенания, ни Пирогов…
Но в двора на музея
сред цветя и бръшлян
костите ти и днес почиват
в изстраданата българска земя.

Юлия Петровна Вревска – баронесо –
дълъг път до нас извървя.
Венец духовен вия днес –
за тебе – Ангелът на милосърдието!

Павлина Петкова