НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД – поезия от Мирослава Симеонова

ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ

                               О, как обичах да пътувам!

                               Опияняваше ме мирисът на гара,

                        автобус побираше света ми.

                               Преоткривах

                               отдавна открити градове.

                               Тупкаше сърцето ми с ритъма

                               на други цветове.

                               Сега с тъга поглеждам всеки

                               поел по път далечен.

                               С прекършени криле кръжа

                               край своето огнище.

                               И носи ми тъга пейзажът зимен,

                               лятото дори изпълва ме с печал.

                               Напролет плача с ледени сълзи,

                                наесен златните листа

                               посипват моите коси.

 НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД

                               Самотни минувачи

                               в мъглата разхождат кучета.

                               И грижи не неделни.

                               Градът – на обороти неохотни –

                               към делника се движи.

                               В предвкусване на ритъма

                               светулките проблясват

                               в здрача…

                               Едва сега към храма

                               се отправям –

                               да измоля благослов

                               за делника.

                               До идната неделя.                      

В ТОЗИ ГРАД

В този град

си нямам никого,

освен тебе!

Нямам друг ключ,

за да отключа портите му,

освен твоето име!

Няма друга пътека

всред бетонната

джунгла,

освен тази,

която води

до твоята врата.

Нямам друга утеха,

освен тази

да бъда грешница

само за тебе!

ОСЪДЕНА ДА ПОМНЯ ДУМИ

Поела път към странство,

осъдена да помня думи,

много думи,

образи чутовни,

небеса еднакви

и различни хоризонти

вървя напред.

Ще помня викове и шепоти,

тайни недоказани.

Небето сиво,

на раменете ми подпряно,

а крилете ми разперени

в чужди висини.

Спасението

няма да се състои.

© Мирослава Симеонова