НЕИЗКУШЕНИЯТ МЪЖ – разказ на Маргарита Нешкова
Той се държеше възпитано и учтиво с всички. Беше машинен инженер, наскоро назначен в Кооперацията, по поддръжката на шевните машини.
Всички мъже се изкушаваха от кукленската красота на Милена: стегнатият бюст, силните овални бедра… Но него сякаш това не го впечатляваше.
Милена видя неговата жена: средна на ръст, със светлокафяви коси и очи, с бяло луничаво лице. Та тя можеше ли въобще да се мери с нея?! Милена имаше всичко, което мъжете харесваха и всичко, което жена му нямаше… И въоръжена със самочувствието, че е изключително красива, започна да го ухажва напористо и страстно.
Той беше интелигентен, чувствителен и бързо разбра, че Милена, една от шивачките в детския цех за конфекция, е влюбена в него, макар да нямаше поводи за това, но тя като сянка го следваше винаги, когато идваше в цеха, а машините често се повреждаха.
Той гледаше овалното й бяло лице, гъстите черни мигли, естествено къдравата й коса, тънките устни, „рязани сякаш с пара” /израз на селските жени от Северна България, като белег за красота/… Но за него оставаше като красива картина, затворена в рамка, на която човек може да се полюбува, но която не биваше да докосва, защото тя оставаше в шепите на времето, непредназначена за него…
В един момент усети, че му е жал за нея и може би и той има вина да е така влюбена, ставайки център на просташки подмятания и шеги. Тогава реши, че трябва да направи нещо. Определи й среща в едно заведение. И тя дойде.
Гледаше го с големите си зелено-сини очи, като два дълбоки кладенеца, готови да погълнат светлината на небето. Всичко в нея трепереше от вълнение и копнеж да се разтопи в обятията му.
Той я докосна по отпуснатата ръка, положена върху масата, а тя примижа от удоволствие, но усети, че си отмести ръката и хващайки я по рамото, сякаш я разтърси от дълбок сън.
– Виж, Милена, определих ти тази среща, защото искам да ти подаря нещо. Разказвала си ми всичко за детството си. Много деца са останали сираци и аз ти съчувствам. Знам, че си свободна и разведена, че се грижиш добре за дома и децата си. Разказвала си ми за съпруга си, че е пияница… Той действително може да не е на твоето интелектуално ниво, както казваш, но аз… Аз, мила, не мога да отговоря на чувствата ти. Не мога да ти дам това, което ти си готова да ми дадеш и това ще е нечестно от моя страна – ако започнем да се виждаме. С една дума… Аз съм влюбен в жена си и не искам да й изневерявам.
Разговорите ни с теб, в цеха, не бяха нито неприятни, нито отегчителни. Разбрах, че обичаш поезията, затова искам да ти подаря нещо. Ето ти тази книга със стиховете на един руски класик.
Ти не само си красива, но и умна, силна жена. Можеш да работиш и пак да учиш вечерно или задочно. Това ще ти помогне да опознаеш по-добре света и хората, да обогатиш културата си…
***
Тя вече не схващаше значението на думите му.
Слушаше само мелодията на благия му глас и сякаш летеше. Ту падаше, ту се издигаше… Влагата от дълбоките кладенци на очите й се надигаше и те току да прелеят. Той вече беше протегнал ръката си за довиждане и повтори:
– Милена, аз ще си тръгвам. Ако искаш остани и си допий сока, ако искаш да те изпратя?
Най-после тя намери сили да стане и му подаде ръка.
– Е, довиждане. Аз ще си тръгна след малко. И все пак…
Той рязко я прекъсна:
– Сбогом, Милена, няма да има друг път! Разбира се, като се видим няма да се отминаваме, можем да си казваме „Здравей”…
Тя гледаше след него, как фината му средновисока фигура се отдалечава. Не можеше да си обясни с какво така завладяващо влезе в сърцето й, а той как можа да я подмине, нея, която толкова мъже преследваха – нахални, брутални, жадни да откъснат цветето на любовта й… А той я подмина… И едва ли, до края на живота си,щеше да осъзнане, че е срещнала един истински мъж, но който, като Бог от друга религия, се е врекъл на друга…
Прибра се като премазана вкъщи. Сложи децата да вечерят, каза, че е изморена и се чувства зле и се прибра в стаята си. Седна на стола до прозореца и разтвори книгата, която й беше подарил, със стихове на Сергей Есенин и с вълнение прочете посвещението: „На Милена, с пожелание да срещне човека, който ще отговори на светлите й чувства със същите!”
Дни наред разтваряше тази книга, станала за нея като Библия, четеше я и препрочиташе и това й носеше спокойствие и даже вдъхновение.
Милена започна да пише стихове. Ставаше й хубаво и леко на душата, но недостатъчно, за да излекува болките й.
Маргарита Нешкова, из „Посърнали птици“
