НЕНАКАЗАНАТА АГРЕСИЯ – разказ на Добрина Симова

Най-после дойде време и моят внук да тръгне на училище в първи клас. Настана безмерна радост и цялата фамилия имаше приповдигнат дух! За съжаление, аз бях на работа – откривахме  Новата учебна година с моите ученици. Затова не можах, как-то е по традиция, да му плисна канче с вода за късмет и успех в ученето…

Той беше много добре подготвен за учебния процес. С дъщеря ми предварително го бяхме научили да чете, да пише буквите и думички, да събира и изважда до двадесет и да брои до сто. Някои мислят, че това е неправилно, дори напълно погрешно, но съдейки от учителския си опит зная, че е много по-добре от нищо.

Така първокласникът приема много по-лесно промяната, стреса, учителите, по-бързо се приспособява към новата училищна обстановка и веднага попада в групата на напредващите. Ако има проблеми с четенето, с писането или със смятането, ако се поддаде на влиянието на стреса, за ужас на родителите първокласникът е поставен в групата на изоста-ващите… Все едно, че родителите му и роднините са поставени отдавна там от обществото и всички започват взаимно да се обвиняват за проблемите на детето. Ако първокласникът не потегли скоро поне на „първа“ скорост в училище, става страшно за всички около него. Понякога се пристъпва към очерняне на учителката, която или имала отношение към детето, или не е добър педагог.

За всеобща радост на фамилията нашият първокласник се справяше много добре и само след два-три месеца пишеше красиво всички букви.

*

Но… още в началото в класа се появи проблем от друго естество. Един от съучениците му се оказа страшно капризен, своенравен, буен и хиперактивен. Внукът често ми разказваше, когато разговаряхме на училищни теми:

– Бабо, ти представяш ли си, че той не може да седи и десет минути на чина.

– А какво прави?- питам го аз.

– Става, разхожда се из стаята, взема нещата от чиновете на другите деца: химикалки, гуми, букви и цифри. Драска по тетрадките им…

– А госпожата не го ли наказва? – чудя се аз.

– Никакво наказание не помага. Като застане в ъгъла с гръб към нас, той започва да рецитира или да пее песен. Даже после става още по-лош, бие с юмруци децата, хапе ги по ръцете, а момичетата дърпа за косите и…

– Ами камерите? Нали се записва всичко? – прекъсвам го от нетърпеливо любопитство.

– Какво като има, бабо! Нищо не може да го спре. Колко родителски срещи направиха заедно с нас! Много родители се оплакаха, за да защитят децата си. Директорът ги изслуша и обеща да вземе строги мерки, а ако продължи с лошите прояви, да го преместят в друга паралелка. Ако и това не помогне, щели да го пратят в друго училище.

– Ами родителите му не се ли срамуват? – недоумявам ситуацията аз.

– Винаги са с тъмни очила и почти не говорят, но го защитават, че има голям ум по математика. – въздъхва внукът ми и продължава. – Е, вярно е, че изкарва най-много точки на тестовете, но това означава ли, че може да прави каквото си иска? Това са твои думи, бабо, нали?

– Прав си, не означава. Много съжалявам, скъпи, че това невъзпитано дете е точно в твоята паралелка. – вдигам безпомощно ръце към него.

– Но той прави и други лоши неща. Ако някое дете го ядоса с нещо или не е съгласно с него, веднага става от чина и започва да му рита раницата или да си изтрива в нея калта от обувките. Класната едва се сдържа да не му издърпа ухото вчера, а той я заплаши с баща си – бил спонсор на училището и затова ще си прави каквото поиска. През муждучасието видях госпожата да плаче, но се криеше зад чантата, за да не я видят, а на мен ми направи знак да си мълча. Стана ми много мъчно за нея.

Личицето на внука ми грейна от неподправена детска любов, а той продължаваше да говори:

-Тя е страшно добра с нас, обяснява ни хубаво задачите, правим интересни драматизации на приказки и е много забавно. На двора винаги се включва в нашите игри с топка. Другите госпожи си говорят, пият кафе, крият се да пушат, а през това време учениците им се бият. Нашата госпожа е винаги с нас, но не може винаги да пази всички. Миналата седмица, бабо, той влязъл в коридора на женските тоалетни и отварял вратите. Едно момиче от класа си вдигало гащите и той му видял дупето. Вече няколо дни момичето не идва на училище, защото се срамува и плаче вкъщи, а майка й казала на друга майка, че ще я местят в друго училище.

– А с тебе закача ли се, посяга ли да те удря, да рита раницата ти? – едва сдържах сълзите си аз.

– Не, не, спокойно, бабо! Аз се старая да не съм в конфликт с него,  гледам да не му се пречкам, просто да не ме забелязва. Нали с мама така ме съветвате – да не се навирам сам между шамарите. Пред класната той винаги се оправдава, че другите деца го предизвикват и започват нарочно да го изнервят. Веднъж ме обиди, че съм бил „женчо“, щом защитавам момичетата, но аз не му обърнах внимание и той скоро престана.

– Браво, Слънце! Точно така ще правиш, щом тактиката ти работи! – бързо се съгласих с него аз.

***

Три седмици след този разговор отидох да го взема внука си от училище и веднага разбрах, че е много кисел и няма никакво желание да си говорим по пътя.

– Всичко наред ли е, скъпи? – не издържах да го гледам толкова тъжен.

– Не, нищо не е наред, бабо! – след като помълча малко, ми отговори той.

– Какво се е случило? Мога ли да ти помогна с нещо? – на драго сърце предложих на внука си аз.

– Мисля, че не можеш… Помниш ли онова момче, за което ти говорих? Оня ден се сби с моя приятел по чин. Нарита му раницата с калните си обувки, а после го ухапа по ръката и тръгна кръв. Направо му се отпечатаха зъбите. Оттогава приятелят ми не идва на училище. Потърсих го по телефона, но той не ми вдигна. Момичето, за което ти разказах, вече го пре-местиха. Днес децата си шушукаха, че и моят приятел са го записали в друго училище. А аз какво ще правя без него, бабче? Не искам да бъда повече в този клас.

Гласчето му трепереше, но той довърши почти през сълзи:

– Само заради побойника не искам, бабче, иначе другите деца са много добри, само…

– Това положение в класа ти повече не може да продължава. Щом класната и директорът не могат или не искат да направят нещо за доброто на всички деца, аз ще се опитам да предизвикам една проверка от Инспектората по образование. Миличък, ти съгласен ли си, ако успея, да разкажеш за всичко, което ми довери? – потърсих съгласието на отчаяното си внуче аз, но той не ме гледаше.

 – А не, нищо не прави! После да ме подиграват всички деца, че съм „клюкарин“ и предател като момичетата. Нали има камери, нека си гледат записите и да разберат кой е крив и кой е прав. Ако наистина преместят моя приятел, ще поискам от мама и тате да ме запишат в същото училище, в неговия клас…

– Но, ако продължават да местят децата, май в класа ви ще остане само побойникът! А ако и учителката се премести, тогава какво ще стане?

Добрина Симова