ЕДНА НЕОБИКНОВЕНА ЖЕНА – разказ на Живка Танчева

Беше хубава съботна вечер. Излязох да се поразходя, но за да предпазя едно дете паднах от колелото и си ударих лошо левия крак. Потече кръв. Къде да отида?! Нали е почивен ден – поликлиниката е затворена.

Тогава се сетих за д-р Рабчев. В почивните дни винаги се връщаше от големия град в бащиния си дом, уж за да си почине от напрежението и шума. То каква почивка, когато пациенти винаги го чакаха за преглед. Д-р Рабчев е известен като добър лекар и като добър човек. Хората от цялата страна го търсеха, защото е състрадателен и отзивчив към всеки. Отбиваха се и негови бивши студенти, за които винаги щеше да остане като техния любим преподавате в университета.

Когато ме видя цялата в кръв, веднага ме прие в скромния си кабинет, почисти раната, превърза я, усмихна се доволен и каза:

– Ти си като моята баба Рада, нито охна, нито трепна докато те превързвах. Ела утре да видя раната.

Благодарих му и си тръгнах.

Тикам колелото, а в главата ми се въртят думите – „и ти като моята баба Рада”. Каква ли е била тази негова баба?! Така мило той произнесе името й.

Искаше ми се да разбера повече за нея. Тук, в Бяла черква, е имало много известни жени. За някои от тях написах репортажи. Сетих се за Рада Кирилчина, която със своята първична, хумористична същност беше позната на всички, но за Рада Хаджиева не бях чувала.

На другия ден реших да разпитам доктора,, за да науча повече за нея. Към края на деня отидох при него. Кракът вече не ме болеше, процедурата беше кратка, но аз не бързах да си тръгна. Той сякаш предугади намеренията ми и любезно ме покани да седнем и изпием по едно кафе. Аз това и чаках. С удоволствие приех.

А той ми разказа историята на своята баба Рада.

* * *

Моят живот е свързан неразривно с тоя на баби ми Рада, майката на моята майка Тя беше неграмотна, но знаеше много български народни притчи, приказки и поговорки.

Палави деца бяхме, но тя не ни се караше, със своя арсенал от народни мъдрости ни поучаваше. В селото нямаше по-работен човек от нея. Хората казваха, че когато вървяла, земята треперела под краката й. Не се даваше тя, нито  на жена, нито на мъж.

Когато моят дядо Тодор я поискал за съпруга, тя веднага се съгласила, защото й било омръзнало да живее при втория си баща, Дудрю Петко, непочитан от селяните. Истинският й баща починал когато била съвсем малка. При едно от наводненията на река Росица го повлякла водата и той се удавил. Оставил след себе си четири невръстни момичета: Роза, Дена, Рада и Цона. Дядо ми Тодор харесал третата дъщеря,  Рада. Влязла тя в Хаджиевия род и приела името Рада Хаджиева.  

Преди много години Хаджиевият род бил богат и известен. Един от пра, пра дядовците ми ходил три пъти до Божи гроб, но впоследствие западал финансово и оставил само името на фамилията, Хаджиеви.

Рада заживяла с порядките на дядо Тодоровия дом. Родила две деца – момиче и момче – Веска, майка ми, и Йордан. Отгледала ги в труд и недоимък.  

Веска израснала и се замомила. Баща ми я харесал. Смутен и объркан, той се посъветвал с баща си, дядо ми Атанас. Искал да я вземе за жена, но не знаел как семейството ще реагира. Атанас Рачбев  бил най-богатият човек в Бяла черква – знаел той добре цената на парите, но и на труда.

Вдигнал ръка и казал на сина си:

-Веска ли си харесал, дъщерята на Рада! Та тя е най-хубавото момиче, а майка й като върже бяла кърпа на глава и сложи мотика на рамо, земята трепи под нея! Благославям ви, сине! Иди сега и кажи това на майка си.

Не така е мислила другата ми баба. Тя се завайкала и не щяла да чуе…

– Толкова други момичета има, а ти за дъщерята на Хаджиева Рада си се хванал. Най-долният род, неграмотната Рада ще ми бъде сватя, затова ли харчихме пари да те изучим в Европа?!

Но не била права. Хаджиевият род е известен.

На стената на къщата признателните белочерковци са поставили мраморна плоча с  надпис: „Тук се роди и живя Йордан Тодоров Хаджиев,  четник в четата на Бачо Киро и поп Харитон в Дряновската епопея 1876 г.“

Бащата на дядо ми Тодор бил известно време и кмет на Бяла черква. Думите на баба ми Пена били безпочвени, а и дядо ми Атанас Рабчев бил казал тежката си дума. Така баща ми, Илия Рабчев, взел за съпруга Веска Хаджиева. Направили сватба и заживели в мир и сговор. Родило им се първото дете – момченце. Ние с брата-близнак сме се родили по-късно, през 1949 г.

В България след 9.9.1944 г. станаха драстични промени. Червената армия, след като ни окупирала, поставила на власт свое марионетно правителство на БКП. В Бяла черква властта преминала в ръцете на местната партийна организация. Антон Доцина и партийната група на БКП веднага се разпоредили – арестували няколко човека, които след това безследно изчезнали. И до днес не се знае къде им е гробът.

Чрез терор и убийства комунистите взели страха на хората. Със закон забраняват опозиционните партии и ги разтурят. Влиза в сила и закона за национализация на едрия, средния и дребния капитал. Който се съпротивлява, бива обявяван за враг на народа и изпращан в „поправителен” лагер. 

От голямото богатство на Атанас Рабчев не остана нищо – всичко му отнеха, а него изпратиха на остров Белене. Безплатен тежък физически труд, глад, кал и комари.

Баща ми не можел да работи по професията си, заел се с обработване на нивите си, но и там не му провървяло, въпреки, че бил добър стопанин.

Започнало преустрояване на българското земеделие по руски образец – създаване на ТКЗС, в което Илия не виждал някакъв смисъл и успех. Селяните негодуваха и не си даваха земята и добитъка. Доброволно в ТКЗС влезли тия селяни които имали малко или никаква земя.

Трудно ставало насилственото коопериране на земята. Партийната група се разпореждала безпрепятствено,  а Антон  Доцина се справял с  непокорните.

Било по време на жетва. Партийният секретар Янко Тенев разпоредил всички да струпват късците от жито на поляната и там да се вършее, вместо в дворовете на стопаните; оттам да си прекарват зърното и сламата.

Баща ми, Илия Рабчев, като добър икономист не бил съгласен с това глупаво нареждане и искал научно да им обясни, че това е все едно да наливаш вода в кофа без дъно. Такъв бил поводът да бъде арестуван и изпратен при дядо ми на остров Белене за „превъзпитание”, но замисълът бил по друг. Мислели, че като вкарат нивите на Илия Рабчев в ТКЗС, лесно ще се справят с останалите стопани. Така и станало. Нивите на всички били включени в ТКЗС, заедно с инвентара и добитъка. Тези селяни, които упорстваха, бяха въдворени в лагера на остров Белене.

Майка ми останала на ръце с три невръстни деца. Как ни е отгледала, само  тя си знае…

Хлябът тогава се давал с купони, а купоните се получавали в кметството от кмета Анастасия Луканова. Тя била поставена на този пост от комунистите. Дала само един купон за мама, а за нас, децата, не дала. Плачейки, мама отишла при майка си и й разказала как се е отнесла кметицата към нея.

– Я не плачи – казала баба Рада – аз ще оправя тая работа. Това е непростимо. Да оставят децата без хляб

–  Не ходи, мамо, и тебе ли да закарат на остров Белене? – замолила й се Веска.

–  Не се тревожи ти за мен. Ще ме пратят те! У гроба да ни пратят, тогава ще мирясат.

И баба Рада отишла при кметицата, дръпнала един стол и седнала на него.

– Оттук няма да мръдна, докато не дадеш купони и за децата на дъщеря ми! Само мъртва можеш да ме изнесеш!

Седи баба Рада на стола, кметицата мрънка врели-некипели. Баба Рада мълчи, не й отговаря. Млъква и кметицата. Минава време, гробна тишина. И ето, чекмеджето скръцва и кметицата подава полагаемите се купони за децата.

Не само смела е била баба Рада, но и умна.

С образуването на ТКЗС за всички имаше работа. Сега селяните работеха общите техни ниви от сутрин до вечер, на безценица – за осемдесет стотинки, но  бяха вече пролетарият, а не „прости селяни”.

Минават години. Идва 5 март 1953 г. Умира „Бащата на народите” Йосиф Висарионович Сталин. Режимът в Русия се променя, променя се и у нас. Лагерниците са освободени.

Неочаквано двама мъже като скелети, брадясали и с оръфани дрехи хлопат на пътната врата. Когато мама ги видя, извика радостно:

– Деца елате, татко ви се върна!

Ние гледахме уплашени – това ли е нашият татко?! И не смеехме да го доближим. Дядо Атанас тогава ни видя за първи път.

От този ден всичко тръгна така, както Партията нареждаше. Нямаше бедни и богати, всички бяха еднакво бедни, лумпен пролетарият.

Разпределиха хората на звена, всяко звено имаше един звеновод. Баба Рада и дядо Тодор работеха в полевъдното звено, със звеновод Недяла Луканова.

Задачата й беше да отчита надниците и да следи за качеството на работата. Чакъмите били големи, а редовете дълги. Баба Рада – здрава и яка, все копае напред, а дядо крета все последен. Вечер баба му се кара.

– Тодоре, все последен оставаш.

– Оставам я, защото копая съвестно, както съм копал и на моята нива.

– Че аз да не копая лошо?!

– Ти не, но на другите все аз им оправям копанта.

Баба и дядо не пропускаха никога  надница. Партийният секретар на Бяла черква даде добра характеристика за дядо и баба. Така вуйчо, който завърши гимназия във Велико Търново с отличен успех се записа в Юридическия факултет в София. Трябваха им пари, за да го издържат, но бяха щастливи и не жалеха труда си. Звеноводката Недяла все казваше на баба Рада:

– Радо, остани да си починеш!

– Ще почивам, когато времето се развали и на нивята не може да се работи. Нали знаеш българската поговорка „за лудо работи, за лудо не стой”.

Къщите на баба Рада и на баба Пена не бяха много далеч една от друга – един площад ги делеше. 

Отидохме веднъж на гости при баба Рада. Току-що се бяха върнали от работа, дядо разпрягаше магарето. Големият ми брат, аз и близнакът ми Камен седнахме около масата. Баба сложи пред всеки чинийка с разни зеленчуци и плодове и отиде да си гледа работата. Ние чакахме да ни сипе манджичка. След малко тя се върна и събра всичко в една от чиниите, сложи ги една върху друга, а ние я гледахме и не разбирахме това, което тя прави.

–  Което се сложи на масата, то се яде. Сега ще чакате за ядене чак до вечерята.

Баба Рада не говореше много, но това, което кажеше, го помня цял живот. Тя ни учеше: „преди да кажеш нещо, помисли; събирайте се с умни хора; каквито са ви приятелите, такива ще станете и вие.“

В 1956 г. студентите в Унгария се разбунтуваха. Народът им ги подкрепи, Имре Наги застана начело. Искаха да сменят режима и да тръгнат по демократичен път. Тогава Никита Хрушчов изпрати Съветските танкове и Унгария се обля в кръв. В България студентите  също се пораздвижиха, но ДС ги парира. Арестува някои от тях, между които попадна и вуйчо ми Йордан Хаджиев.

Вестта за арестувани студенти се разнесе бързо. Баба научи, че и нейният син е задържан. Млъкна, не каза нищо. Взе си заплатата от ТКЗС-то, приготви си това-онова за път, наръча на дядо какво да прави и каза, че заминава за София. Тогава всички се разтревожиха, но никой с нищо не можа да я спре.

Мама със сълзи на очи й се молеше да не отива. Дядо Атанас и татко бяха патили и препатили, знаеха какво значи да се противопоставиш на властта. Само дядо  Тодор махна с ръка и каза:

– Оставете я! Тя като си науми нещо, никой не може да я спре.

Баба Рада се качи на влака и заминала. Всички я оплакаха, като знаеха какви са похватите  на ДС.

След три дни синът й я доведе. Питахме я как го е освободила, но тя не каза нищо. В селото хората приказваха, че Рада имала голям човек в София и той ходатайствал за сина й. Кой е той, не можеха да разберат  Цъкаха с език и викаха:

– Брей, тази Рада, какви хора имала, а ние да не знаем.

От вуйчо разбрахме какво е станало. Поискала да я заведат при най-големия началник. На него казала, че иска да освободят сина й, но не даром. Предложила в замяна тя да влезе в ареста. Седнала на един стол и рекла:           

– Докато не видя сина си на университетската скамейка, няма да мръдна оттук.

А вуйчо продължава:

– Началникът ме вика при себе си. Отварям вратата и гледам – мама стои там. През главата ми минават разни мисли. Щом  са извикали мама, искат да ме вербуват, а Началникът ми подава бележка  и казва „Свободни сте. Тук заменки не се правят.”

Мина време. Вуйчо Йордан Хаджиев се дипломира. В Габрово отвори адвокатска кантора. Аз завърших медицина и станах преподавател в университета, по-големият ми брат стана учител – баба видимо беше доволна, но не се издаваше.

Вуйчо се ожени. Жена му роди две момичета: Теодора и Рада. Баба много им се радваше, но скрито. Нещастието дойде от невиделица.

Когато Теодора навърши 19 години, блъсна я камион и тя предаде Богу дух на място. Погребаха я в Габрово. Баба не можа да я изпрати. По своему преживя голямата загуба. Некролога, който й дадоха, сгъна на четири, сложи го в пазвата си, легна и отказа да яде. Угасна като свещ.

Нейното верую бе,  „че животът е даден да се живее в труд, сговор и справедливост”

Такава я запомних  и няма да я забравя моята смела и мъдра баба  Рада!

* * *

Така се запознах с тази невероятна жена, която и аз няма да забравя – още една белочерковка, която е оставила следата си.

Живка Танчева

Разказът е написан по действителен случай.