НЕОЧАКВАНА ПОМОЩ – разказ на Христо Иванов
/по действителен случай/
Седим на масата в ресторанта със съучениците ми от Механотехникума на по-редната другарска среща. Този път се събрахме по повод шейсет годишния ни юби-лей. Всички сме променени – едни повече външно, други вътрешно.
Срещу мен е Мишо, от квартал Гарата. Имаше тънко чувство за хумор, а сега говори само сериозни неща. С него понякога вървяхме пеш по пряката пътека към квартал Гарата и той непрекъснато пускаше шеги. На мен ми беше приятно, защото по този начин ме разтоварваше след училище.
Но се сещам за едно изключение. Тръгнахме си след практика и Мишо започна с неговите майтапи, а аз не мога да го слушам, защото имам сериозен проблем – след седмица трябва да предам курсовата си работа, а не знам кой ще ми я напечата.
Качих се на влака и застанах в коридора срещу първото купе, а в купето седи само един старец. Сакото му – окичено с медали, сякаш е тръгнал на манифестация. Покани ме да вляза, а аз отговорих, че ще слизам на първата спирка, Правда, и няма смисъл да сядам, но все пак влязох. На дядото, явно, му се говореше, закача ме – „От Циганово си, а?“ (старото име на Правда), а аз само кимам с глава. Разбра, че не съм настроен за приказки, но продължи:
– Аз съм от Сашево, то също има старо име, казваше се Одаите, но на тебе май са ти писали двойка и сега не знаеш, как да кажеш на родителите си?
– Не, друг проблем имам… – и му казвам, че не знам коя машинописка да помоля да ми напечата курсовата работа.
А той се усмихва и ми вика, че това не е проблем.
– Аз – казва, – ще ти кажа, кой ще ти я напечата…
Погледнах го учудено, а той продължи:
– Нали в селото имате кмет със секретарка, тя ще ти напечата курсовата работа.
– Да – казвам, – имаме… И аз съм си мислил за този вариант, но не мога да си позволя такова нахалство – в работно време да ми печата курсовата работа… или в извънработно да ѝ губя времето…
– Не се притеснявай, аз ще ти разкажа нещо, което ти ще после ще ѝ разкажеш и тя много ще се зарадва. Няма да ти откаже да напечата каквото ти трябва…
И старецът заговори, а погледът му – уж в мен гледа, а всъщност – някъде далеч:
– Тя се казва Здравка, а баща ѝ се казваше Марин Бройнов, кмет на вашето село преди Девети септември. Тогава аз бях партизанин от Горнооряховския партизански отряд… Не го познавах, но ето как животът ни срещна…
Беше началото на месец юни 1944 г., когато полицията ни откри в горите над град Стражица. Обкръжиха ни – полиция, армия, жандармерия. Със самолети, които излитаха от летището в Горна Оряховица ни обстрелваха. Доста партизани убиха, а мен ме раниха и аз тръгнах да се спасявам сам. Вървях само нощем и на третата нощ заобиколих Долна Оряховица и покрай реката стигнах до вашето село. Влязох в плевнята на първата къща и зачаках да съмне. Когато съмна, стопанинът излезе и започна да си шета на животните. Щом влезе в плевнята, аз излязох срещу него с насочен пистолет и му казах само да мълчи. Той естествено се стресна, но когато се поуспокои, му разказах кой съм. Казах му да прецени дали може да поеме риска да ме крие и лекува, или през нощта да си тръгна. Той помисли и ми каза:
– Аз съм на кмета на селото, полицията ми има доверие. Смятам, че никой няма да се усъмни и да дойде да прави обиск тук, но и ти не трябва да се показваш пред жена ми и пред децата, защото те първо ще се изплашат и второ може да се изпуснат пред комшиите, че тук се крие партизанин.
Бай Марин се грижи за мен около месец, докато не ми зарасна раната, но за това никой не знае от вашето село, даже и децата му. Това сега ще го разкажеш на кака си Здравка, тя е секретарка, защото така съм казал на Даскала (кмета на Горна Оряховица Петър Панайотов – също партизанин). Но това не ѝ го казвай. Хайде, слизай сега и смело отивай в кметството.
– Много ти благодаря, дядо, а аз се чудех, как така дядо Марин е бил фашистки кмет, а кака Здравка е секретарка в кметството по време на социализма?
– Е, сега вече няма да се чудиш, но това ти разрешавам да го кажеш само на кака си Здравка.
Слязох от влака и както ме окуражи старецът, отидох в кметството. Преразказах каквото чух от него на кака Здравка. Тя много се изненада и се зарадва. Разбрахме се на другия ден да отида с черновата на курсовата работа, за да започнем печатането…
***
Минаха много години.
Пътувах до поделението си в Ихтиман със служебно микробусче, а от същата спирка в Горубляне пътуваха и колеги от поделението в Мусачево. Един от тях коментираше, че в селото на съпругата му давали много добра рента от пшеница – по 550 кг. от декар. Същото знаех от баща си, та се намесих в разговора и попитах, кое е селото на жена му. Оказа се, че жена му е от моето село, Правда…
Колегата разказа, че жена му не е родена в Правда и не е живяла никога там, но баща й е син на Марин Бройнов, който е бил кмет на селото преди Девети. По тази причина тъстът му имал проблеми с местните партийни величия и като завършил ПЖИ, предпочел да го разпределят на някоя гара в Южна България. Избягвал да се появява в Правда.
Реших, че трябва да му разкажа това, което знаех за дядото на съпругата му. И той, като кака Здравка на времето, много се изненада. На следващата сутрин когато се видяхме ми каза, че и съпругата му нищо не знаела и много ми благодари…
Жалко, че баща ѝ е бил принуден да живее далеч от родителите си, заради тайната, която трябвало да пазят. И все пак, добре е, че дядо Марин е останал жив след Девети септември.
***
От моя дядо знам една друга история, която има общо с тази, която вече разказах…
В дните малко след Девети, по пътя към гара Горна Оряховица се срещнали бай Станчо – комунист от селото и Тодор Йорданов – ремсист, току що освободен от Плевенския затвор. Поздравили се и Тодор попитал бай Станчо накъде е тръгнал? А бай Станчо отговорил, че от Общинския комитет на партията искат списък на фашистите от селото, че той го е направил и им го носи. Тогава чичо Тодор му поискал списъка. Когато го взел, без да го чете го скъсал, и казал, че в нашето село фашисти няма и никакви списъци няма да се носят.
Затова от моето село няма пострадали от репресиите след Девети септември с едно съмнително изключение, случило се на фронта. Затова се е спасил и дядо Марин.
*
Разказвам сега тайната история на дядо Марин, за да се знае от неговите наследници и от всички наши съселяни, защото той е рискувал живота си в размирни години, за да направи добрина и да спаси човешки живот. За себе си имам обяснение на постъпката дядо Марин. Като войник в Балканската и в Първата световна война е възпитаван, че раненият противник не ни е враг и трябва да му се помогне, да се лекува и храни. Откъде да знае той, че времената се менят и ще стане като в поговорката „Храни куче, да те лае“.
Христо Иванов
