НЕРАЗДЕЛНИ – разказ на Стоян Михайлов

Коминът на грънчарската пещ бълваше пушек над Парната махала в Ески Джумая. Един полугол момък, на около седемнадесет години я подклаждаше за изпичането на  новата сюрия грънци. Изработваха ги с лекота и майсторлък двама-та – волевият младеж и неговият побелял баща, уста Генчо.

– Не се бави момче, а хвърляй вършина, че ги изтървахме – подвикваше бащата.

Макар и съвестно отдаден на работата, друго вълнуваше младежа, та чак болка го пронизваше. Далеч летяха мислите му – дори и за миг сърцето не му даваше покой, че скоро неговата изгора, ще стане чужда жена! И то на Нури бей, новият вечеаянин на града.

Вестта  му донесе не друг, а самият гавазин на големеца – заптието Хасан.

*

Бързам да поясня, че момъкът се казваше Марин и бе син на грънчаря, а любимата му бе Мара – дъщерята на чорбаджи Йордан.

Да ви река сега, как Марин и Хасан случайно станаха приятели – започна се от кушията на Тодоровден преди две години, която Марин вълнуващо спечели. Ех, с каква завист тогава го гледаха другите по-възрастни ездачи – особено друговерците. Единствен Хасан го поздрави и пожела сам да се понаучи в ездата. Марин се усмихна и му обеща да го направи скоро най-сербезлия джигитин.

Така неусетно, чешейки конете, младежите се сближиха. Хасан се отбиваше вечер към махалата, запалваха тютюна и сладко си приказваха, понякога се размесваха с людете и се шегуваха край някоя седенка. 

Когато се готвеше обиска у Симоолу срещу чапкънския му син Никола, пак Хасан предупреди аракадаша си, а Марин на свой ред отиде у старите Симови и работата с лекота се размина.

– В петъка ще е годежа – каза му днес Хасан – Беят имал още домашни работи да накупи, че всичко да е по каяфета му. С чорбаджи Йордан дума си дали, до Великден да стане сватбата.

С нож  го сякаш прободоха бедничкия Марин. Няма покой сега за мислите му. Мара – тази гиздосия, за която се хвана на хорото лани по Гергьовден на Ливадите. Мара – на която подари  китка от балканска синя тинтява! Мара, която пък накичи коня му по гроздобер… Тогава още, без да проговори, тя му подсказа всичко с маслинените си очи… И сега очаква от него нещо да стори, да се покаже достоен, като я спаси от турчина!

*

Дъщеря на богатия чорбаджи Йордан, наместо да се възгордее, Мара се отличаваше с ведрина и сърдечност. Не се големееше и от това, че учи в голямото Славейково школо, което бе мечта за много бедняци в Ески Джумая! Обичаше цветята в градината, та около кладенеца се събираше често с приятелки да шият и пеят за-едно. Затова всички я обичаха!

– Маро, – подкачи я някоя дружка – я кажи сега как грънчарите тропат на хорото, глинени ли са им краката или добре опечени ?

– Серт са Пенке, челика с глава ще строшат, пък с нозете кон ще надбягат!

Слуша от чардака чорбаджията, смуче ядно чибука. Какъв срам, единственото му чедо, така богата щерка да дружи с такива голтаци! Но той вече е наумил, друго ще е!

– Маро. Марооо ма, ела донеси тука един локум от долапа. И свари ми кафе. Ха стига сте дигали гюрултия вие там, голяма не сте я свършили, айде ходете си по къщите! Мина вече Икиндия, а хората скоро и ще вечерят.

*

Марин гледаше мрачно купчината наредени горещи грънци. Той гребна вода от ведрото, намокри челото и  перчема си. Пак му се мярна нейния мил образ със смъкната забрадка, както го запомни след вечеринката.  На връщане зад ъгъла на Мърмъръкови в пустия вече сокак  той забърза, настигна Мара, сграбчи я и притегли силно към себе си. Тя уж поиска тогава да се отскубне от него,  но разбрала че няма отърване от силните му ръце, се отпусна покорно. След първата целувка имаше и други, а на черковнята миналата неделя бяха съвсем наблизо и той с пресъхнали устни ѝ прошепна „Скоро ще те открадна!“

Сега слепоочита му туптяха, той се въртеше в димния дюкян и му идеше да срита грънците.

Изведнъж се сети за Тодор сирачето, чорбаджи Йордановия чобанин. Видели се бяха на Кайкаларския сбор, агнета бе купил от него Марин, та бе преценил, че е честен човек и набожен, добър българин и приятел. Пийнали си бяха и вино, да си изплачат несгодите. Тодор – само той ще оправи работата! Късният пеещ мюезин тъкмо замлъкваше, когато Марин хвана пътя за Боаза…

*

На другата сутрин всичко в Ески Джумая бе сякаш по старому. Камбаната познайно си издрънка, слънчицето се мярна зад пролетен мокър облак, каруците громоляха по калдъръма, заскърцаха капаците на чаршията. Бай Генчо, чудейки се къде може да се е дянал Марин, взе четката и почна да изписва грънците. На обяд в дюкянчето влезе Хасан и помоли майстора да го последва в конака – не било за хубаво, да прощава!

Скоро цяла Джумая научи за изчезването на уста Генчовия син и чорбаджи Йордановата дъщеря.

Празните закани на чорбаджията не дадоха резултат, издирването от властта също. Но, може би друго щеше да промени нещата.

Глашатаят Петко така задумка тъпана, сякаш искаше да го спука. До вечерта в града се знаеше, че голяма награда чака този, който съобщи къде са бегълците.

Смут и уплаха обхвана жителите на града – каква ще бъде съдбата на влюбените млади? Ще има ли такъв, дето да се изкуши от златото и да подшушне предателски? Кой, българин или мюсюлманин, коя жива душа би сторила такава подлост? Минаха няколко дни на тежко очакване.

Беят бе като обезумял, искаше ракия и риташе слугите когато му я донесат. Всеки ден отрано заптии се източваха в колона на конете си и препускаха до близките села, а вечер се връщаха капнали. Още един ден минава без резултат от диренето. Но ето, стъпалата на конака прокънтяват и при Нури бей влиза чаушът. Аянинът е порядъчно пиян и отпървом не разбира какво му говорят. После отведнъж скача на крака. Трябва да се действа!

Рано в неделя, дружина турски низами се отправи направо към Боаза, водена от самия Нури бей. В свитата яздеше и чорбаджи Йордан. 

При Митьо-Петьовата воденица свърнаха надясно и се озоваха под отвесните скали, дето горе се вдълбават в широка пещера. Там според мълвата, секачи видели да се ветрее някаква бяла кърпа, като женска шамия. Водата на реката тук се извива и е плитка, конете прецапаха. 

Последва предупредителен изстрел.

Нещо светло се мярна за миг на високото, като гълъбово крило, ръкав на риза ли? Отрони се, профуча голям камък и се събориха клони. Нури бей извика колкото му глас държи:

– Предайте се гяурлар! От главите ви косъм няма да падне! – дали си вярваше беят, само един Аллах знаеше.

Низамите залазиха по отвесната скала, а долу чорбаджи Йордан и Нури бей беснееха, непреставайки да се провикват –един от друг по-заплашително.

И изведнъж!… И двамата изтръпнаха в ужас и страх – българинът се закръсти, облегнат на един дънер, а турчинът – изцъклен, бавно се свлече и падна на коле-нете си, цял разтреперан.

Облени в кръв, току пред тях, едно до друго лежаха две вече безжизнени тела!

Двама млади, отлетели от живота в последна неразделна прегръдка, гледаха с невиждащите си очи раззеленяващата се гора, високите върхове, литналите орли!  Всички отстъпиха, аскерите свалиха фесовете си! Нури бей плачеше, забил челото си в земята. Градът потъна в скръбни часове!

Погребаха ги заедно, а чорбаджи Йордана ден по-късно. Удавил се бе от мъка в своя си кладенец, на двора.

На погребението му дойде Тодор, чобанинът, изцяло променен, с нови градски дрехи. Пийна с другите за Бог да прости, хвърли шепа пръст на могилата, но не влезе с хората в черквата, ами се отби кой знае защо, в конака.

Оттогава никой не го видя.

*

Край осиротелия устагенчов дюкян веднъж мина Хасан и покани стария с цигарка, па жално му разказа за подлостта Тодорова. Този, дето през цялото време носил храна за бегълците, той, същият, извършил и предателството – заради обещаната награда!

А за пещерата плъзнаха легенди.

Оттогава всички я знаят като Марината пещера!

Единствена тя е свидетел на святата саможертва в името на любовта и честта българска!

И друго има в тази история – че душата на човека бива чиста или подла – без значение на кой бог се покланяш.

Звучи много съвременно.

Стоян Михайлов