НЕРАЗКАЗАНИ ПРИКАЗКИ – поезия от Вяра Дамянова

*
Хлябът е замесен в нощвите,
гозбата приготвена,
местата наредени.
Всичко е дошло от древността
и от дедите ми,
живо е и е събрано в мене.
В нощите танцувам със самодивите,
билки си бера за всички рани,
а луната стара и замислена
свети и гадае по дланта ми.

*
Притихва времето
като листо на рамото ми,
есенни гълъби храня с мечти.
Тежък е хлябът,
откъснат от сърцето ми.
Вали.
Между минало и бъдеще,
лута се днешното,
луната увисва
с пламък червен.
Вятърът гони листа от спомени,
някой мисли за мен.

*
Аз не разказвам приказки,
мъглата вън се пръсва,
ниски облаци,
утрото възкръсва.
Сутрешно кафе,
старо огледало,
чувство нечакано
в мен оживяло.
Аз не разказвам приказки,
коси надвесени,
поемам риска
да бъда себе си.

*
Изворът звъни,
пръска светлина.
Пия от него-
бърза сърна.
Вятърът гали
светло лице.
Пее събудено
нежно сърце.

*
Десет пръста от тревога,
десет пръста от тъга,
Но със тях аз мога
да си изплета дъга
Ще увия аз земята
и небето, и съня
и под клепките си сънни
цял ще побера света.

Вяра Дамянова