КРИТИКА НА „ЕТИКАТА“ НА (НЕ)СВЕТА И НЕГОВИТЕ (НЕ)ИДЕИ – статия на Денис Миланов

Разум. Морал. Желание. Свят. Действие. Идеи. Животът е странно нещо. Може би дори неразбираемо. Начинът обаче, по който се отнасяме към него, ако не по-ясно, то е поне по-осъзнато нещо. Съществуването е свързано с нас и всичко около нас, но самият метод на съществуване зависи от нас. Оттук следват и проблемите за постигане на идеалния метод, за желанието да бъде постигнат, за действието – едни от основните принципи в етиката на отделната личност, но и в тази на цялото общество като следствие.

Една „етика на битието“ може да бъде разгледана чрез императивите на Кант – да определим кое е хипотетично (предполагащо определена цел) и кое категорично (постулат, единствената цел на който е изначалната безкористност и съзнание). Но може ли да има ясно определение при наличието на двойственост при почти всичко – по отношение на представата за света, по отношение на самия свят като цяло, както и на абсолюта, или вселената, (свят – абсолютизъм в рамките на разсъдъка, вселена – абсолютизъм в рамките на и дори извън тях на разума).

***

Имануел Кант счита, че човекът като разумно същество е жител на два свята: единият – сетивен, подчинен на природните закони (хетерономия), всичко под общия знаменател на разсъдъка, подчинен на категориите; другият – интелигибилен, неемпиричен, основан на разума. Вторият е светът на идеите (душа, битие и Всевишния). Всичко е просто наша представа – независимо, че разумът се опитва да надскочи дори себе си, хората са ограничени от „очилата“ на сетивата си. Наблюдаването на нещо по някакъв начин е доказателство, че въпросното то е обективно и съществуващо, без значение възприемането му. Обективното поглеждане в този обект обаче вече е в рамките на трансцендентното, изисква се дори нещо повече от свръх разум, изисква се да бъдеш дори самия обект…

Една етика на битието освен търсене на нейното място, би изисквала също да знае и да показва на хората „метода“ – кое е правилно, кое е базисното нещо, определящо живота като достоен и смислен. Пак по идеята на Кант, ако допреди говорехме за категоризираност на света, сега идеята е за категоричност на човешките идеи – приетия от нас универсален морален закон, за идеята на деонтологията, за ригоризма и т.н. Нека сега пък вземем всички тези представи и ги сложим върху една духовна основа – например тази на християнството. При него „методът“ е определяне на добродетели и пороци, дори отричане на това, по отношение на което се мисли (аскетизмът), културата като цяло.

Като че ли в така направената конструкция хипотетичността започва да си проправя път, сякаш целта застава пред „чистотата“.

Целта да постигаме неща или да премахваме, но в един неясно обоснован, само субективно, свят. Логично и самата цел става такава. Тогава да изберем друг подход – такъв, в който желанието и действието са в поставени в основата.

Аристотел смята, че действие е най-вече движението, а движението е задвижване на човека с определена цел. Освен това можем да се съгласим, че желанието се свързва с наличието на цел.

***

В този ред на мисли горните идеи могат да бъдат валидирани. Това обаче говори за антиномия – противопоставяме категоричното с неизвестното, непознатото обективно, базирайки се на субективно познание. Къде е истината тогава? Може би тя е в „златната среда“.

Едни от задачите на философията са да оцени и разбере света, да се определи способността на разума да проследи ценностите на човешкия начин на живот, способността да се съпостави животът на реалността. Да ги разгледаме през призмата на всяко от следните три хипотези: човек живее в идеален (по същност) свят; човек живее просто един земен (обикновен, безразличен) живот и търси само постигането на нещо; човек живее в света, който му се представя по определен начин, включително чисто земния начин, като в същото време той мисли за идеалите.

Първата е очевидно непостижима, иначе човекът би бил богоравен, нещо повече – Бог. Втората осакатява целия човешки разум, принизявайки го до животинското. Третата, въпреки че най-добре описва човешкото съществуване, но пропуска да каже нещо важно – при Кант световете бяха два, а тук един – от една страна, битието по същина е едно, от друга, начинът, по който живеем, и търсенето на естетически връх в изкуството да живеем се преплитат – Modus vivendi и Ars vivendi.

Така в сивотата човешката природа ще търси светлина, в порочността тя ще търси добродетели, в действията ще търси триумфа и удовлетвореността, в статичността тя ще търси желанието и движението. И тук не трябва да си мислим, че сме изтрили или надградили идеи като евдемонизъм, хетепен съвременно общество, нещо повече – те са просто други наши „очила“, но не на субективната сетивност, а на човешкия разум, уникален с това, че може да погледне и в себе си, както и да се самоотрече, и то по начин, различен и неуниверсален за всеки и всички.

***

Независимо от подхода ни на изследване на каквото и да било, се оказва, че всичко е свързано, няма нещо, което да не влияе на друго и да не зависи от него. Проблемът е друг – кое дефинираме като всичко. Базираното на перцепции в общия случай се възприема като истинното, въз основа на което се раждат познанията. Логично, ако има и капка съмнение в тази истина, то това знание губи стойност – за сметка на тях, на бял свят се появяват идеите. И въпреки силата на логиката (важна част от всичко, представляваща в по-голяма степен априор), отново се оказва, че нещата не стоят така, както си мислим. Като се замислим само колко, меко казано, смешно и необосновано би звучала нашата категоричност в отричането на нещо (в случая знанието) – най-малкото, че за да се отрече от нещо човек, той първо трябва да го приеме, а чак след това да обори. А как е възможно това да се случи, като човекът разполага единствено с една представа за нещо, и единственото, можещо да му се противопостави, е антипредставата за него. Само начини, по които се мисли, нищо повече.

***

Какво ни подсказва казаното дотук, освен че се опитваме да подредим един конгломерат от идеи – от тази за същността, през тази за една цялостност, в която се корени евентуалната същност – битието, та чак до нашето място в него и начина, по който го определяме (ние като част от неопределеното или то като част от нас). Един омагьосан кръг, от който като че няма измъкване. А дали това не е опит да разберем „нещата в себе си“? Нещата, открехващи вратите на трансценденталното, което ще продължава да ни подтиква да се питаме; да се чудим; да се удивляваме. И все пак най-важното – златната среда като форма, която да придадем на нашето знание и съответно поле за дефиниция на думата битие, е най-подходяща. Тя най-ясно представя дори самите нас – лутащите се между действителността в общия си вид и тази, която мислим, че съществува; между вярата и невярата; между различните идеи и не-идеи (не-идеята като въплъщение на фикцията, но и като на дори липсата на нещо по отношение на видимото и невидимото).

Философията е начин хората да обяснят удивлението; етиката, като дял, е способността удивлението да вземе участие в човешкия живот. Човекът, жител на много светове, ще продължава да разсъждава какво е добро, какво е ценно, какво е морал. Ще продължава да търси своя свят заедно с влака на живота и звука на одата на разума и битието – една красива творба на изкуството да се живее, представляващо спираловидното преплитане в рамките на една обърната осмица на два основни принципа – етика на живота спрямо философията и философия на етиката на света.

Третото нещо, надхвърлящо обаче всякаква идея – вселената, е пространството, в което се развива и остава устойчива във времето споменатата сложна геометризация на (не)идеите в (не)света.

Живот. Идеи. Действие. Свят. Желание. Морал. Разум.

„Идеята не е нищо друго, освен понятие за съвършенството, което все още не може да се намери в практиката.“ Имануел Кант

Денис Миланов

Списание „paradigma (една нова страница)“, брой 5/17.09.2021