НЕФРИТЕНАТА ВАЗА – разказ на Михаела Грамен

– Какво точно трябва да направя?

– Да  изчакаш оная пред входа и да не ѝ позволиш  да влезе.

– Коя „оная“? Силва?! – Николай гледаше изпълнен с недоумение по-големия си брат, Мариан.

Силва, довчерашната приятелка на Мариан; буквално „довчерашна“, защото сно-щи, на едно фирмено парти, където двамата братя бяха поканени, Мариан срещна „жената на живота си“. Дълги крака, пищна руса коса, „Ив Сен-Лоран“ от главата до петите. Художничка. Днес щеше да празнува трийсет и петия си рожден ден в едно луксозно заведение с претенциозното име „На върха“. Беше го избрал заради името, защото то отговаряше на неговите блянове за богатство, слава и известност. И беше срещнал жената, с която да поеме пътя към върха. Силва се оказваше досадна пречка, която трябваше да бъде отстранена. Още днес, за да не помрачи празника му.

– Какво да ѝ кажа? – Николай беше отчаян. Брат му го натоварваше с ролята на лош вестоносец, която не знаеше как да изпълни.

– Каквото ти дойде на ум – небрежно отвърна Мариан. – Само я задръж до два-три през нощта, защото ако я оставиш сама, ще нахлуе там и ще направи скандал.

– Силва да направи скандал? Очевидно, зле я познаваш.

– Прави, каквото ти казвам.

– А ти съзнаваш ли какво казваш?

*

Силва прие съобщението без да пророни нито дума. Николай се чувстваше така неловко, сякаш беше виновен за новината, която ѝ бе донесъл. Вече час караше по едни и същи улици, обикаляйки града, без да знае какво да прави по-нататък.

Слънцето беше слязло ниско и заслепяваше погледа ѝ. Силва вдигна ръка да засенчи очите си и, съвземайки се от шока, тихо промълви:

– Спри тук.

Николай натисна спирачката и колата спря до отворен уличен контейнер. Тя взе от задната седалка  букета гладиоли и го запрати по посока на   контейнера.

– А това… – подаде му опакованата в целофан  ваза, която през цялото време несъзнателно беше стискала с ръцете си. – Вземи я, не мога да я върна вкъщи. Всички знаят, че я купих за него.

Николай пое внимателно тежката ваза от зелен нефрит, напръскан с безброй златисти  точици, напомнящи за детски оченца.

– Добре. Ще я запазя. Когато решиш, можеш да си я получиш обратно. Твоя е.

– Не. Твоя е. Подарявам ти я.

-Твоя, моя…нека да бъде наша – пошегува се той, опитвайки се да я разведри.

– Добре, наша – на лицето й трепна тъжна усмивка. – Аз слизам тук. Ще отида при една приятелка.

– Остани с мен. Ще отидем да погледаме залеза, зная едно място с невероятна гледка. После ще вечеряме, ще влезем в някоя дискотека да щуреем… Бързо ще го забравиш, той не заслужава да…

– Николай, аз не се нуждая от утешение –  прекъсна го Силва. – Не се чувствай задължен, върни се да празнуваш с брат си.

– Не те утешавам и не съм задължен. Аз  искам това – отмести един кичур, падащ върху лицето ѝ и се взря в очите ѝ – топли, кафяви, криещи стаено огорчение. – Хайде, остани. Бездруго няма да се върна там.

*

Вече минаваше два, а той още не можеше да заспи. Погледът му се плъзгаше по редовете на електронния четец, но в мисълта му плуваше картината на розовия залез зад покривите на града, тъжните очи на Силва, аромата на косата ѝ, която при всеки полъх на вятъра докосваше лицето му. Изключи четеца и се канеше да загаси нощната лампа, когато чу брат му да се прибира. Шумоленето на целофани подсказваше, че  се връща натоварен с подаръци и букети. Неволно погледна към вазата, самотно проблясваща на прозоречния плот.

– Какво стана? – Мариан влезе шумно, подпит и раздърпан, като след як купон. Настани се на фотьойла срещу него и самодоволно протегна крака. – Имаше ли море от сълзи?

– Не се и надявай – отвърна с досада Николай. – Жена като Силва не рони  сълзи за глупак като тебе.

– Ама нито една ли… О! Какво е това? – забеляза вазата на прозореца.

– Подарък. Беше за тебе, но я остави при мене. Ако искаш, можеш да си я вземеш.

Мариан небрежно я чукна с нокът.

– Хм, пластмаса.

– Не виждаш ли, че е камък? Казва се нефрит.

– Все едно, китайски боклук. – Взря се с присмехулно присвито око през целофана. – Я, вътре има нещо, изглежда  че е касовата бележка. Оставила я е, глупачката, за да видя колко се е охарчила за мене. Каква безвкусица! С нейните  тениски от разпродажба и дънки от пазара… Къде са ми били очите?

– Не зная къде са били, но очевидно не си забелязал, че Силва е много стилно момиче, даже с дънки от пазара.

– Хе-хе! – прихна презрително Мариан. – Ти видя какво значи стил. Тоалети, обноски. Всичко лъха на висока класа. А макиажа?

– Мене ако питаш, – прекъсна го  Николай – лъха на бардак. Тези безумно скъпи тоалети… жена без постоянна работа? Я помисли.

– Глупости! Тя е художничка, продава скъпо картините си! –  разпалено запротестира Мариан.

– Тя ли ти го каза? – Николай иронично повдигна вежда. – Май е пропуснала да спомене, че става дума за креватни картини?

– Завиждаш, брат ми. Защото тя избра мене, а не тебе. Това е жена, която умее да цени и вдъхновява мъжа.  Не е ли подарък от съдбата, точно за рождения ми ден?- Мариан все повече се разпалваше: –  Направо Джак-пот! А оная сива мишка, с дънките, повече пасва на тебе. Подарявам ти я от сърце, барабар с вазичката. Купувайте си дънки от пазара и бъдете щастливи! Аз пътувам към върха!

– Пиян си. Отивай да спиш – Николай ядно дръпна одеялото и се зави презглава.

*

На следващия ден брат му се прибра малко след него и веднага из апартамента се разнесоха яростни викове:

– Кой я сложи в моята стая? – Мариан държеше в ръце нефритената ваза.

– Аз я преместих, – обади се майката от кухнята – помислих, че е от твоите подаръци.                      

-Повече да не съм го видял това гърне, защото ще го изхвърля през прозореца! – тропна я върху бюрото на Николай и с трясък затвори вратата след себе си.

Николай не можеше да познае брат си – сякаш демони бяха влезли в главата му. Питаше се, как една авантюристка  можа за броени часове напълно да го подлуди? Сепна се, когато телефонът иззвъня.

– Силва?!

– Вкъщи ли си, Николай? Качвам се веднага!

В гласа ѝ напираше някаква необуздана еуфория, която го разтревожи – какво е намислила? След минута  се позвъни и преди да успее да предупреди Мариан, той отвори вратата.

– Какво искаш? – опита се да ѝ препречи пътя.

– От тебе – нищо! – безцеремонно го избута и задъхана, тръпнеща от видима възбуда, се спусна към стаята на Николай. Грабна вазата и започна трескаво да разкъсва целофановата опаковка.

Николай беше обезпокоен – дали няма да я запрати по главата на брат му? Стоеше напрегнат, готов да я улови във въздуха. Нехайно подпрян на рамката на вратата, Мариан наблюдаваше довчерашната си приятелка с ехидна усмивка, представяйки си, че тя ще извади касовата бележка и ще я хвърли в лицето му с гневни упреци. В гърлото му вече бълбукаше оня саркастичен смях, с който мислеше да отвори вратата и да ѝ посочи пътя навън.

– Николай, ела тук! Виж! – в едната си ръка Силва размахваше листче с някакви цифри, а  другата пъхна в гърлото на вазата. Отправи към Мариан предизвикателна усмивка и, задържайки погледа му, бавно измъкна ръката си. Постоя така за миг и разтвори дланта си. На нея лежеше, леко прегънат,  фиш от Спорт-тото.

Николай неразбиращо местеше поглед от едната ѝ ръка към другата.

– Виж, всички числа съвпадат! – Силва  разглади  фиша и го поднесе пред погледа му.

– Това някаква шега ли е?

– Никаква шега! Току-що изтеглиха тиража! Печелим Джак-пота! Шест милиона!

Силва подскачаше като в транс, безмилостно тропайки с токчетата си по паркета.

– Чуваш ли! Ние печелим шест милиона!!!

Едва сега Николай схвана за какво става дума.

– Защо ние? Печалбата е твоя  –  беше смутен, объркан, и вярващ, и невярващ.

– Нали ти каза „Вазата е наша“? Отиваме  „На върха”!

– З-зн-начи ли това, че е истина?!

– Тръгвай, там ще проверим в Интернет, за да се убедиш  – и понесена от стихията на невероятното чудо, която бушуваше в нея, го затегли към вратата.

Мариан стоеше насред антрето като вкопан. Ехидната усмивка беше потънала в смъкнатата долна челюст, а издевателският смях в гърлото му замираше в отчаян стон: „О, неее…”

Минавайки покрай него, Силва лекичко го перна с фиша по носа:

– Числата бях комбинирала от твоята и моята рождени дати. 

Вратата се захлопна зад тях и той остана сам, с вазата отсреща – искряща, нефритенозелена,  присмехулно  намигваща с безбройните си златисти оченца. 

Михаела Грамен