НЕ ЗА СПЕШЕН СЛУЧАЙ – разказ от Виолета Солникова
Тя стенеше от болка и на можеше да си намери място в леглото. Толкова отдавна не беше имала криза. Точно сега ли трябваше да се „обади“ камъка в бъбрека ѝ , сега, когато синът ѝ си дойде?
Единственият ѝ син. Идваше си рядко, защото живееше на триста километра от родното си село. Тогава тя беше най-щастлива.
Сега се бе появил неочаквано в рамката на вратата. Върнал се от командировка и се отбил за една вечер да я види. Но вместо с примряло от радост сърце, тя го посрещна прегъната на две. Мъчеше се да се усмихне, но силите ѝ като че ли не достигаха. Болката беше сбръчкала лицето ѝ и когато се усилваше, тя забиваше глава във възглавницата, за да не вика.
Той стоеше до нея, питаше с какво да ѝ помогне, но нищо не можеше да направи. Трябваше да мине доста време, преди да я успокоят инжекциите, които ѝ поставих. И тя заспа уморена, но с надеждата, че кризата няма да се повтори.
Навън ръмеше дъжд, но аз късно го усетих. Вървях към къщи и си мислех за малката човешка радост на една майка, която понякога може да остане неизживяна…
Събуди ме рязко спиране на кола. Фаровете осветиха стаята ми и угаснаха. Беше още тъмно. Наметнах се и излязох навън. Пред мен стоеше синът на болната.
– Аз ей сега! Само да се облека и да взема чантата с лекарствата…
Но той ме спря.
– Тя е добре. Няма нужда да идвате. Извинете, че Ви събудих толкова рано. Но си тръгвам и искам да Ви благодаря за всичко, което направихте за майка ми… Нямам думи!
После ми подаде голям букет от свежи, току-що откъснати цветя. Бяха мокри от дъжда. Но аз ги притиснах до бялата си нощница и не можех да повярвам.
За първи път ме будеха не за спешен случай.
© Виолета Солникова
