НЕЗАГЛЪХВАЩИ ГЛАСОВЕ

ПЕТКО РАЧЕВ СЛАВЕЙКОВ

Роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново

Починал на 1 юли 1895 г. в София

НЕ ПЕЙ МИ СЕ – стихотворения на Петко Рачев Славейков

ТАТКОВИНА

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума –
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.

НА НОЩТА СИ ЯСЕН МЕСЕЦ…

На нощта си ясн месец,
на денят си светлина,
като твойта хубост, пиле,
няма друга ни една.
Ангел ли си от небето
че на хубост си сама,
на жените си корона
и царица, и мома.
Първо и първо кат те видях,
в огън пламнах сиромах,
от тогази и досега
де съм, как съм не познах.
С теб сънувам, с теб бълнувам
и въздишам от сърце,
тебе мисля, тебе диря,
теб простирам аз ръце.
И в смъртта си, душо мила,
и на гробните врата
пак твоето сладко име
ще да шепна със уста.

ПРОМЯНА

Тъжен съм сега… напразно
вий за туй гълчите мен,
аз бях весел с сърце ясно,
като слънце в младий ден.

Драга бе на мен зорница,
тихий чучур на лъка,
в тъмний вечер глас от птица
и прохладна ведринка.

Любях, що е сърцу мило,
ако злий разсъдък спи,
но ми либе изменило
и сърце ми не търпи.

Сичко мина и напразно
диря миналите дни.
Ясно небо ми ужасно,
драги – нощни тъмнини.

Мили – облаци бухлати,
ако силен дъжд ручи,
ако вятърът крилати
прах развява и бучи.

НЕ ПЕЙ МИ СЕ…

Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как ся пеят славни песни за стари,
тамо, дето днешните са заспали?
Как се слави древна мудрост, юнашство,
тамо дето днес от тях е сирашство?
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
като няма кой да слуша, разбира
туй, що пея, туй, що дрънкам на лира?

Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.

Ах, напразно стар ся спомен тъй сили
да направи песните ми премили!
Веч за песни миналото не пита,
сегашното – люби лира разбита…
Славни песни днес нито са възможни;
веч за слава достойните измрели,
а живите кат че не са живели –
нечувствени, равнодушни, нищтожни…

Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.

Кой да слуша като не ся намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини…

Нека там и ветрец струни подрънва,
нека глухо с звук на жалби покънва,
дор настане друг род с чувство по-знойно,
ново време, по за песни достойно…

1870

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли – думах с яд, – нал тъй мъжди.“

Народ такъв, за друго недостоен,
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жал
така мърцина влачен ден за ден –
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…

Но, майко, чух как богу дух си дала

преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…

И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!

И в твойта смърт, и в нейното страдание,
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!

Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…

И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875

ЕПИЛОГ

И сещам аз, и виждам аз,
в борба юнашка уморен,
за мен залезе светлий ден –
ей наближава сетний час.

За миналото спомен жив
във размислите ме теши –
мечтай за пролет цвят ревнив,
когато жега го суши.

Тежи ми свят, а на светът
и аз тежа, ненужен веч…
Изходен е уречен път,
изчерпана за дело реч.

И сещам аз, и виждам аз,
в борба юнашка уморен,
за мен залезе светлий ден –
ей наближава сетний час.

Петко Рачев Славейков

Подбор: Надежда Александрова