НОВИЯТ ДЕН – поезия от Теодор Траянов
/30.01.1882, Пазарджик – 30.01.1945, София/
НОВИЯТ ДЕН
Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.
„Regina mortua“, 1909 г.
НЕЗЕМЕН ОТБЛЯСЪК
Далеко сме с тебе!
В очите ни плува
отблясък неземен,
небесна мечта!
Сред девствена хубост
душата бленува,
за сляпо блаженство
нашепва смъртта!
Светът притъмнява,
там негде дълбоко,
децата си скръбни
разпънал на кръст,
ний двама се губим,
далеко, високо,
тук няма ни болка,
ни орис, ни мъст!
Ний двама се носим
към своето чудо.
Вълните ни милват
на сетния сън!
О, спете, блажени
деца, без пробуда –
унесено шепне
небесният звън!
ПРОРИЦАТЕЛ
Нощта е като пропаст,
смълчана, неприветна,
пред всяка стъпка гине
едва-що виден път,
пред моя поглед всичко
се дръпва неусетно,
като пред меч насоче
безсилна робска гръд.
Аз дар неземен нося,
горящи небосклони,
скръбта на мрачен север,
лъча на светъл юг,
звънтящата стомана
на химни непреклонни
и обичта безмерна
за тъжний роден звук.
И тихо аз пристъпям
в безрадостни долини,
залени от сълзите
на моя род проклет.
Без отзвук мойта стъпка
и днес ли ще премине?
Тук споменът витае
за робство и за гнет.
Покой из запустели
олтари и амвони
в душата ми вазпива
студени пипала,
безмълвни дървесата
разперват черни клони,
на мъртъв дух полюшват
сразените крила.
Но в нечий поглед светва
разискрена отрова,
през гневна обич блика
скръбта със тих въпрос,
аз истината зървам
и в тая маска нова,
и себе си познавам
в нечакания гост.
„Химни и балади„, 1912 г.
КЪМ ПОЕТА
Певецо горд, не казваш нито име,
ни род и кръв, ни своя път свещен,
но аз познах речта неумолима
на дух могъщ, за бран и власт роден.
Познах те аз по царственото чело,
по знаците на всички небеса,
по твоя меч, заграбил в битви смели
съкровища от скрити чудеса;
познах те аз по твоя ръст железен,
по взора твърд, пропит от гняв и жал,
по герба горд, от бурите извезан,
по твоя лик от ада обгорял.
Не идеш ли със обичта велика
и с химните на нейното море,
и с горестта, която скритом блика,
че някой враг, сразен от тебе, мре;
не носиш ли заветите лъчисти,
че всеки бог се ражда в красота,
че всеки сън и всяка песен чиста
победа са над злото и смъртта;
не криеш ли в сърцето си нетленно
божествен хлад и пламенен копнеж,
не идеш ли с готовност съкровена —
греха на друг самин да понесеш?
Не казваш ти, кой хули твойто име,
кой с робски рев кръстосва път свещен,
кой лочи с бяс кръвта неукротима
на вожд и маг, от своя род ранен;
не казваш ти за свойта участ горка
да виждаш сам сред хиляди слепци,
под мълнии да бъдеш стража зорка
при одъра на живи мъртъвци,
да бъдеш на стихиите огнище,
да мръзнеш сам в тъмата околвръст,
да любиш вси измъчени и нищи,
а с присмех те да блъскат твоя кръст.
Прости и днес, о първенец обичан,
у всяки враг познай изгубен брат,
бъди със нас — едно и пак различен,
и чужд и свой, грядущ и непознат!
Сам Господ Бог помаза твойта лира,
с която ти живота покори,
на чийто трон днес любовта умира
и гибелта над пътя й цари!
Велики са словата вдъхновени,
с които кръст си носил и живял,
велико е блаженството смирено
самин да бдиш над земната печал!
„Пантеон“, 1934 г.
Теодор Траянов
