В ПАМЕТ НА ПЕТКО ОГОЙСКИ /01.11.1929 – 22.01.2020/
ИЗ „ЗАПИСКИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ“ – мемоарна книга на Петко Огойски
НОВОГОДИШНО ОПИЯНЕНИЕ
Наближаваше Новата 1953 г., а на 25 декември е католическата Коледа – Рождество Христово (сега и тук сме по този календар) и черквите в Белене често ни упойваха с камбанния си звън. Там има три християнски вероизповедания – католици, православни и протестанти (евангелисти), като и трите си имат черкви. Този камбанен звън, особено за Великден, е толкова продължителен, денонощен, че събужда душевно копнение за вяра в доброто на света, буди носталгия по роден топъл кът и мили хора, плоди надежди за мир и свобода. Една песен се беше утвърдила и предавала от излизащи и влизащи, че и по случай Рождество Христово се пееше, макар да беше за Великден (Възкресение Христово):
„Ден Великден е днеска, другари,
всеки шепне: „Възкресе Христос!“
Черна мъка сърцето ми пари,
ден-Великден, но не и за мен…
Във килията мокра и тъмна,
окован и заключен лежа,
а нейде звън чувам камбанен
да се носи навред над света…“
Този камбанен звън ни създаде някакво приповдигнато настроение и ние копахме и мъкнехме товарите си някак по-леко. Защото съзнавахме, че там, нейде наблизо, на другия бряг на зловещата за нас река, ръката, която бие камбаната, тия, които ще се съберат под купола на черквата са наши единомишленици, християни, отричащи злото, което ни е пленило и обградило с телени мрежи и стражеви кули на острова. Макар винаги гладни, цели седмици си отрязвахме по филийка хляб и ги събирахме „за Нова година“. Получил някой колет, дай да видим какво ще дадеш „за Нова година“. А аз вече четвърти път срещах Нова година извън семейството си, а други и далеч повече…
Предпразничното оживление не беше чуждо и на милиционерите и надзирателите, та някак насмешливо и по-лабаво се отнасяха към нас.
На самата Нова година се събрахме в по-големи компании, пяхме, рецитирахме стихове, държахме речи, в които взаимно се уверявахме, че това ще е последната Нова година извън домовете ни. Помня, че импровизирах и нескопосан, но подходящ куплет:
„От нас трепери днес тирана,
макар заключени в Персин,
велика сила сме, отбрана,
чак от Берлин до Сахалин…“
Изглежда и управата, и доносниците дори, не си гледаха работата в тези дни. Защото никой не ни потърси сметка за речите и пророкуванията, че тази Нова година ще е последна за нас в затвора и може би първа за „падналите тирани, които ще ни заместят…“
Първите няколко дни на януари приповдигнатото ни настроение получи нов тласък. Големи и дебели снегове се топяха някъде към Унгария и Чехия и водата по Дунава застрашително се надигаше. Някои бригади, изпратени за работа към остров Голяма Бързина, се връщаха мокри до колене и казваха, че водата започнала да обзема части от Персин. Някои се вайкаха какво ли ще се случи с нас, но повечето очаквахме това да донесе някаква промяна в положението ни. Надявахме се, че ще ни върнат по затворите, които сега вече предпочитахме пред лагера.
Но когато ни откараха в т. нар. пилещарници, някъде към зеленчуковите градини, за да спасяваме разставените наоколо им кошери, видяхме, че други бригади вече мъкнеха кафези с кокошки и пилета, като газеха до колене във вода. Към брега имаше дига и някаква застава („Тигър“) на Гранични войски, с каквито беше опасан островът, но водата си беше нахлула от някакво друго място, пренебрегвайки дигата. Раздадоха ни двуметрови колове и с въженца и телове привързвахме кошерите и ги понасяхме към дигата. Водата се пенеше и блъскаше в дървета и възвишенийца, на едно от които видяхме няколко треперещи и озъртащи се зайци. Милиционерите стояха по дигата и стреляха по тях, но като не ги улучваха, навиха крачоли и отидоха, та ги избиха с тояги. Отвъд дигата стоеше голям паром – платформа от два понтона с наковани отгоре дъски, на който трябваше да товарим донесените кошери.
Отдолу земята като да се беше размекнала на метър дълбочина, защото краката ни потъваха дълбоко в калта и при всяко пристъпване се чуваше – шш-люю-п, и за да извадиш останалия, в калта гумен цървул потънеш почти във водата. Мисля, че зад закованите прелки на кошерите едва ли останаха живи пчели. По толкова пъти ние се препъвахме и сандъците цамбурваха във водата. Вечерта в полутъмно се върнахме в лагера, като зад нас остана да приижда и водата…
ПОНТОНЪТ „УЖАС”
През нощта водата нахлу и между наровете на нашата барака. Ние с Христо Сталев от Айтоско и Иван Парасков лежахме на горните нари и тези от долните започнаха да се качват при нас. „Накъде нагоре?“ – рекохме ние и скочихме долу. Водата беше вече до над коленете ни. Юрнахме се всички към вратата, която под общия ни напор се откърти и ние плеснахме по очи във водата. Хванати за ръце, на групи се отправихме към една от издигнатите на насип постройки. Там пристигнаха в същото време не само още 3/4 от нашите затворнически бригади, но и рецидивистите от близкия „Кримски полуостров“, може би към 150 души. Сред събраните не по-малко от 400 души осъмнахме, без да мигнем ни час. Докъдето се виждаше пред нас – вода. Охраната и всички служители се бяха изпокрили в помещенията на милицията и управата, на малката височинка извън лагерните заграждения.
Беше 12 януари 1953 г. Студът, гладът, мокрите дрехи и крака, смраченото потискащо небе, безчинствата на плъзналите между нас „кримки“, както и пълната неизвестност за съдбата ни наслагваха в душите ни такава черна мъка, че онова, което стана, беше неизбежно. То беше порив на отчаянието, то беше бунт на обречени… Но срещу кого?
Административните ни казнители бяха избягали в укритията си на по-сигурно място. Но при нас, точно в тази продълговата постройка бяха физическите изпълнители на техните жестоки наредби – четни и бригадни отговорници. Тия довчерашни властници навън, докарани тук по за няколко месеца, които в затвора наричахме „кофтета“, прегрешили нещо пред своята власт, тук бяха пълновластни господари над нас. В съдружие с нарочно докарани криминални престъпници те бяха забравили, че са човеци, само и само да възвърнат доверието и началническите си постове. Те биеха и инквизираха по-злостно от самите началници и надзиратели. Вървяха между нас с тояги в ръце, за разлика от носещите и пистолети началници. Те нямаха за нас друго название освен „гадове“, „фашистки отрепки“, „шпиони“ или „американски агенти“. С игли бяха бодяли по коленете вързан за стълб останалия по болест Иван Мостров да признава къде крием „реакционна литература“ (земеделска) и по техен донос и техните култсъветници ни връзваха на комарите или ни хвърляха в дълбоките мокри изби на наказателното отделение.
Сега за пръв път всички те, ведно с оглавяващите ги важни особи – Димитър Пенчев четен командир, от ДС в Нова Загора, Иван Гечев, Велю Баев, Боян Михнев, Борис Текерлеков. Любен Гумнеров, бяха сред нас като равни с равни и по стечение на обстоятелствата, изгубили властващото си положение. (По-късно те бяха освободени и реабилитирани като Б. Михнев и Д. Знеполски след Априлския пленум 1956 г. станаха и генерали).
Чрез подвиквани пароли – „риба-тиган“, ние бързо се намерихме сред щъкащите около сградата затворници и негласното ни ръководство реши, че сега е времето да бъдат наказани тези „ръце, очи и уши“ на властта.
– Сега е междуцарствие, а само в междуцарствието настъпва властта на народа – напомняше ми, че съм казвал архитект В. Димитров, от Княжево, когато скъпо платихме за тази си дързост.
– По-добре така! – казваха си всички тогава. – Хем тази садистична сган да получи своето, хем ние вместо да мрем мърцина, да получим по-достойното – куршума… Или пък да ни вдигнат за затворите.
По определен списък светкавично действащите наши „командоси“ започнаха да помитат в настъпилата привечер определените виновници – Карамелата, Георги Д. Симеонов, Богомил Блажев и други.
– Другари, а-а, колеги – изстъпи се пред нас Велю Баев, – и дивите животни дори при такова природно бедствие се сплотяват, нека и ние…
– А-а, а, не сме ли вече „гадове“? – прекъснаха го нашите. – Тука случаят не е между диви животни, а между зверове и човеци. У-у-у… – извикаха.
Той побегна и заедно с други се заключиха в една малка стаичка, служеща за четна канцелария предните дни. Някои заблъскаха във вратата и, а наоколо продължаваше нашата акция. С робска, но все пак умерена ярост бяха набити 10 до души, но никой не беше убит.
– Ало-о, милиция! Помощ! Тука стана бунт, въстание! – крещяха пресипналите гласове на укрилите се в стаичката през някакво задно прозорче.
– Бунт! Въстание! – така го нарекоха тия, чиято врата се тресеше от идващото възмездие. И сигурно бяхме далеч повече от участниците в Старозагорското въстание, а по целия остров и не по-малко от Априлското… Но и потисниците ни не бяха по-малко жестоки от всякакви турци и турнаци – Кирякстефчовци и Дядовълювци.
– Братя, готови за отпор! Милиция, надзиратели и граничари идват с моторници и разни понтони – чуха се вече и наши гласове. – Ето, закотвят ги около постройката…
Между нас и дебаркиралите въоръжени сили се завързаха кратки ръкопашни схватки, но твърде неравни. От наша страна – с дървета, тухли, буркани и викове: „Махнете оттук мошениците“, „Искаме свобода!“, „Долу червената буржоазия!“, „Долу СССР!“, „България – независима!“ и други. От тяхна страна – мълчаливи удари с приклади, мушкане с щикове и ножове. Но явно с превес в тяхна полза.
– Нагоре, към тавана, братя! – извикаха някои. – Нов Шипченски проход ще им покажем как се защитава сега…
Повече от 100 души – от най-активните, успяхме да се изкачим на тавана по една подвижна дървена стълба, която после бутнахме встрани. На апелите им да се предадем отговаряхме по опълченски: „Назад, поганци!“, „Назад, сюлейманци!“ и с нова серия от керемиди, тухли и буркани, като събаряхме всеки, който се покатери към нас. Покатери се обаче един надзирател, бай Ангел. Доста пълен, мургав и весел – Пол Робсън го наричахме, беше добър и ни стана жал да го съборим. Опасявахме се, че ще се пребие… Той пък сега си изпълни стриктно задачата, като създаде горе такова предмостие, че след миг цял сноп щикове опряха в гърдите ни. В безизходицата си ние започнахме да се друсаме на плетения от лески таван, които бяха приковани на гредоред. Те се откъртваха и ние политахме презглава надолу, дето освен святкащите остриета на ножове и брадви от притеклите се на помощ на милицията криминални[1], ни очакваха прикладите и щиковете на милиционерите и дърветата на надзирателите.
Помня, че последен падна едно момче от Севлиевско, което стоеше на гредите и декламираше: „България цяла сега нази гледа, този връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали – да мрем по-добре.“
– И да би бегали, няма накъде! – иронично прибави вездесъщият Таньо Колев и също политна надолу с всеобщия безпарашутен десант. Лавината от телеса така ме притисна долу, че останах без въздух. С нечовешки усилия се изскубнах и изтърколих извън купчината. Някой с щик ме набоде като с вила за сено и ме хвърли отново в купчината от мърдащи тела. Здрава била човешката кожа. Дрехите ми бяха пробити, но на гърба имах само една синьо-червена буца цели години от тогава…
Милиционерите, хванали пушките си за цевите, удряха по нас като че ронят царевица. Когато ни омаломощиха от бой и ни заизправяха един до друг, видяхме се обградени от десетки дула и щикове, а до вратата стоеше някакъв полковник със списък в ръка. Казваха после, че това бил някакъв си Кузманов от отдел „Затвори и ТВО“, който бил повикан по спешност и долетял до брега с хеликоптер. Възможно е, два-три часа бе нашата власт тука. Той започна да чете имена – Васил Димитров, Георги Беловски, Григор Данов, Петко Георгиев (тогава бях Огойски само за затворниците) и други.
През шпалир от удрящи приклади, пистолети и юмруци, почти презглава ни изритваха навън, без да знаем за къде. Когато и аз политнах навън, мярнаха ми се три понтона във водата пред постройката. Към един от тях тласнаха и мен.
– Този не там! Той е от списъка. За „екс“… – изкрещя полковникът.
– Айде там, при смъртните, бе, твойта мама фашистка – скърцаше със зъби един старшина и почти ме носеше към друг от спрелите понтони. Това ми пресече и дъх, и мисъл. С никого не го споделих до края на трагедията.
Тук набутваха само тези от списъка, другите паднали от тавана, които ги нямаше в списъка, натикаха в двата понтона, които останаха пред постройката два дни и нощи. Нашият понтон отвързаха от брега и един го ритна с ботуша си в тъмната паст на нощта. Прегърнахме се мълком и се понесохме като в тунел. От черния креп на небето сякаш за „лека ни пръст“ се сипеше ситна суграшка, а студената струя на някакво идещо като от унгарската пуста течение ускоряваше пътя ни към бездната…
Първите мигове бях се вкаменил. И телесно, и душевно. Предсмъртните минути не подлежат на описание. Само смътно потръпвах как ще ме резне водната прегръдка, как ще изхлипам, задавен от черната вода… Минута, две или пет беше така, не мога да преценя. Застанали прави и хванати един за друг, чувах как мнозина шепнеха нещо на себе си и хлипаха…
– Мамо, прощавай за мъките, които те очакват – изхлипах и аз може би в петата минута. – Господи, ако те има някъде, допусни да ме извадят и върнат на село. Там да си легна в нашата земя, между починалите мои три сестрички и брат, при баба и дядо – редях наум и вече неудържимо плачех.
Чувствах инстинктивно, че ние сме твърде много и че под нас понтонът е почти изчезнал. Някой със сух и прегракнал глас промънка:
– Ей, дайте да се разделим на двете страни край перваза, за да правим баланс. – Никой не му отговори и не се помръдна.
– Тези понтони са по за 10-15 души. Я да видим колко сме ние – каза друг.
Тогава хората се поразмърдаха и заеха места по двете дълги страни на перваза. У мен постепенно се вмести някакво по-обзорно чувство на задавяща мъка. Не за себе си, защото определението „екс“ и „смъртни“, както и потъващият понтон, наближаващ главното течение – талвега, включваха такава мисъл, а за тези дома. Там какво ли чудо чака? Представих си майка ми как пада в несвяст, когато ѝ съобщят, как вият сестрите и хълцат комшиите, баща ми треперещ и съкрушен. Но брат ми Иван? Освен плач и скърцане зъби иде тръгне да пита и разпитва къде и как съм загинал. Нещо ме жегна от това КАК? Значи има още един изпит преди смъртта: как съм загинал? Това бяха само мигове, но изглежда и с другите е било нещо такова, защото в този момент чух гласа на Стефан Ненчев от Сунгурларе:
– Ей, братя, с нас явно е свършено, но дайте да запеем нещо докато е по-близо лагерът, за да чуят другарите КАК сме си отишли.
„Заточеници“ от Яворов – уж само помислих аз, но машинално съм го и казал, защото съдържанието напълно подхождате за случая, а това ми беше любимата песен, та някои се напънаха – „От заник слънце озарени, алеят морски ширини…“, но излезе нещо като козя кашлица. Минорният и тон бе неизпълним сега.
– Тая не можем бе! – обади се Таньо Колев. – Дайте нашия си марш, за да се знае не само КАК сме си отишли, но и КАКВИ сме били и сам поде:
„Напред, неотстъпно, другари,
напред в неотстъпна борба,
часът за разплата удари
и бойна засвири тръба…“
Придружиха го първо трима-четирима, но като чухме гласовете си, излязохме от самозабвението си и на втората минута вече викахме в изстъпление:
„Готови да бъдем навреме
и жертви докрай да дадем,
пред нас е великото време,
което ни вика да мрем…“
Чуха ли ни, не чуха ли ни другарите, не мислехме. Понтонът продължаваше да ни отнася неизвестно накъде. Но песента ни съживи и сега още по-остро осъзнавахме гибелното положение.
– Не знам къде сме, но грабнал ли ни е талвегът, свършено е за секунди с нас – каза някой, като свърши песента.
– Грабне, не грабне, щом агите са ни грабнали, изход няма. – опонира му друг. (Ние по всички затвори и лагери наричахме властите аги, османци, агарянци, заптиета, в ответ техните – гадове, шпиони и т. н.)
– Не се навеждай настрани, че потъваме – скараха се някому, а той рече:
– А бе, аз съм моряк и ако Бог е с нас, търся да хвана нещо, я дърво, я дъска, за да опитаме да се направляваме. Мен водата и земята ми са все едно – познах гласа на Монката, Симеон Христов от Русенско.
– Ако Бог е с нас – мислено повторих думите му и вдигнах ръка та се прекръстих. – С нас ли си, Господи? – отправих в невнятното дълбине на нощта своята тръпна мисъл и според халюциниращото ми, може би, съзнание, в този миг понтонът спря… „Изгубих съзнание“ проблясна в мисълта ми и попипах другарите до мен и студения – железен перваз под мен.
– Ей, докачих нещо! – тържествуващо обяви Монката. – Дръжте го с ръка, неподвижно е! И дайте нещо да се вържем за него – апелира той.
– Господи, тук си! – изхлипах вече на глас, но никой не чу, защото всички вече гласно плачеха и се кръстеха. Някаква горчива буца се разтопи в гърлото ми и бликна из очите ми.
Потръпнах от горещина и усетих, че не само от очите, но и от гърба и гърдите ми тече. Плувнал в пот и сълзи, чух отново призива на Монката:
– Давайте бързо колани, връзки за обуща, за да се вържем, че ръката ми замръзна, вкоченяса.
Така беше ни горещо, та забравихме, че е януари… Бързо набавихме нужното и завързахме понтона за неподвижното нещо, което се оказа стърчащ около метър над водата телефонен стълб. А като знаем задължителната 6-метрова височина на такива стълбове, под нас е била 5- метрова дълбина.
Минутното ни оживление, искрицата надежда за спасение отново угасна. Един по змийски съскащ звук посече сърцата ни. Притаихме дъх да открием от какво е, защото в предсмъртните си мигове не бяхме го чули и усетили.
– На дъното, точно по средата, понтонът е пробит! – извика откритието си Злати Бозака от Карнобатско. – И десетина сантима вода вече се е натекло. Първоначално с шапки, с обувки и шепи изгребвахме кой както може. Но понтонът вече стоеше на място и някои премериха, че отвън само педя остава да потъне, защото сме тройно повече като товар, отколкото трябва. Започнахме и да се разпитваме и броим колко сме и кои сме, като внимателно се крепяхме, разпределени по перваза, за да не потънем. Но след десетина минути, както се борехме с църкащата вода, нещо срязващо се сейна върху нас и ние обърнахме погледи към предполагаемата посока на лагера. Един огнен език ни облиза внимателно, спря върху нас и после угасна. Това беше прожектор, който откри, че сме още живи…
Сега колебанието ни не трая дори миг. С някакви неподозирани сили и кураж, макар отново предсмъртен, ние запяхме. Защото очаквахме да ни покосят с картечница. Но това щеше да е вече огласяващо, а не тихомълком.
Другарите от лагера, отсрещните села, щяха да чуят кога и как сме си отишли от този свят, който бяхме тръгнали да разбуждаме от страха пред тиранията и който ни беше низвергнал със сила от себе си. Запяхме и повтаряхме с ожесточение „Вятър ечи, Балкан стене“ от Д. Чинтулов и особено отдаващото ни се вече от „Заточеници“:
„…И някога за път обратен,
едва ли ще удари час,
вода и суша – необятен,
светът ще бъде сън за нас…“
От същата посока изпърпори моторница и една звездоподобна светлина тръгна към нас. След малко отново проточи огнения си език и ни опипа. Моторницата дойде и заизвива около понтона, като под светлината на фаровете и видяхме четирите автомата, насочени срещу нас. Като примижавахме от ужаса кога ще засвяткат към нас, ние още по-неистово пеехме, та поне да не чуем изстрелите. В промеждутъка, докато си поемем дъх, един от милиционерите извика:
– Защо сте още живи, бе, вашата мамка фашистка?
– Не само сега, но и вечно ще сме живи! – отвърна пак Таньо Колев.
– Охо-о, мислите, че сте се отървали, а? – не схвана милиционерът. Моторницата съвсем приближи и повечето от нас отново примижаха и сложихме ръце на гърдите си, в очакване на разстрела ни. Но непонятно защо, това не се случи. Закачиха ни и ни отвлякоха близо до лагера, между телените огради и милиционерските постройки, като ни завързаха с телено въже за върха на също такъв стълб. Там и осъмнахме като постоянно изгрибахме водата. Тогава се преброихме и сваляйки разните шалове и качулки се оглеждахме кои сме. Оказахме се 35 души (да напомним – понтонът е за 10-15 души) и подборът им беше обезпокояващо точен. С две-три изключения, все от нашето негласно ръководство.
Треперещи, но окуражени от близостта на другарите от лагера, които ни поздравяваха, свиркаха и викаха по имена радостни, че сме живи. Ние, от своя страна, през целия ден пяхме и вдигахме лозунги пред минаващите с моторници край нас началства.
– Тук ще мрете, не разбрахте ли? – уверяваха ни те.
По едно време, някой неудържимо и почти гласно заплака.
Беше вече по обяд, когато му стигнали силите да заплаче.
– Абе, Райчо, какво търсиш пък ти тука? – с изумление познахме в обульосания с качулки и шалове добре известен доносчик Райчо Средков.
– Братя мои! Сегашни и завинаги, братя мои – плачешком, на пресекулки изповядваше Райчо. – Облякоха ме, обуха ме онази вечер и ме тласнаха с вас да ви подслушвам. А то се оказа, че и вас, и мене са искали да ни удавят. Вижте само как излиза: двойно и тройно повече сме в понтона, блъскат ни към главното течение без кърма и лопати и при това в пробит понтон. Стопроцентова смърт са ни готвили убийците. И на вас, и на мен. А щом не се удавихме, нощеска ще ни избият, да знаете – превивайки се от плач редеше Райчо.
Ние учудено мълчахме. Да го жалим ли, да го презираме ли? Добре беше екипиран, но този чешко-унгарски, румънско-югославски вятър нищо не признаваше. Ние вече не треперехме, а неудържимо се друсахме.
– Прощавайте и извинявайте, братя! – гъгнеше Райчо и ни прегръщаше подред. Нека поне на оня свят да не иде душата ми грешна! Прощавайте!
Ако от студа, страха и глада ни беше донейде неудобно един от друг да плачем явно, то случаят с Райчо ни разплака вкупом.
Клеветила е страхливата му душица, лъгала се е с надеждата да го помилват и накрая решили да се отърват от не И ако нас ни крепеше някаква надежда преди и благородната ни идея сега, то пълно мъртвило беше в неговата душа.
А нас наистина ни чакаше онази, неотменната за всички хора. Само че сега беше направила „жест на добра воля“ към нас. След ужаса на безследното изчезване в дунавските дълбини смъртта бе ни признала и „смекчаващи вината обстоятелства“ да ни докара тук, пред очите на своите да умрем. От страна на управата – никакви грижи за нас. Нито храна, нито дрехи. Те ни бяха изключили от живота с „Тук ще мрете, не разбрахте ли?“ А Райчо безспирно ревеше:
– Гражданино Гогов, за така ли сме били? Умирам, вземете ме оттук! Гражданино Тричков, тука са невинни хора, ще отговаряте един ден за тях.
Ние го извинихме за всичко и макар сега безсмислено, любопитно го разпитвахме за задачите му и кой кога е предал досега.
– Всяка седмица имахме по едно тайно заседание в библиотеката, при секретния ни ръководител Б. Текерлеков – редеше откровено той. – Казваха ни, че вие, земеделците, сте много организирани тук и както сте към 7-8 хиляди на острова, заедно с лагеристите от Втори обект, ще връхлетите някой ден или нощ на охраната и ще им вземете оръжието. Първите, които ще избиете, сме били ние, поправилите се. Щели сте да обявите „Зелена островна република Персиния“. Показаха ни и някакъв вестник, който сте издали, и са газили Китов, че не е открил кои са го писали. Затова онази вечер лично полковникът ме смушка и каза: „Виде ли, бе, маймуно мръсна, че гадовете вдигнаха въстание. За пръв път в болшевишката история. А вие спите и ни залъгвате тука. Сега те пращаме с последна, но най-отговорна задача. Изпълниш ли я, пращам веднага указа за освобождаване“. И ми взе трите имена. А то било, за да ме отчислят и мен, заедно с Вас.
Стъмваше се вече, когато една лодка с двама милиционери мина край нас и прибра Райчо. Разпита му не можахме да довършим. Останали без този любопитен случай, в настъпилото смрачаване студът ни обзе още по-рязко. Опрените с гръб върху перваза на понтона се свличаха долу, натопявайки се в ледената вода, която вече никой не изгребваше.
От северозапад ледени вихрушки просто събаряха тези които още стояха прави. Жестокият януарски студ сковаваше в лед водата под нас. Ние с Васко архитекта от Княжево и съкварталеца му Георги Беловски, както и Григор Данов от с. Мрамор като земляци се прегърнахме и коленичихме на едната кьошка към кърмата и се покрихме с моя войнишки шинел, който вече четвърта година ме следваше. Коленете и краката ни бяха във водата, но сред стенанията на останалите аз гузно усещах, че само ние сме още напълно живи, защото шинелът изглежда опазваше излъчваната от нас топлина. Зад мен се зачу някакво зловещо пърхане. Напипах, че някой се е проснал в цял ръст на пода на понтона и бликащата вода бе достигнала до устата му. Дишайки (все още) той я оттласкваше преди да я погълне и да се удави. Обърнах го по гръб, отдалечавайки устата му на 10 см от водата.
– Кой си, бе, защо ме мъчиш повече? – измърмори той и аз познах, че това е Георги Генов от Плевен.
– Господи – мислено си шепнех под шинела аз, – ако те има някъде, макар да прекъсваш живота ми, върни ме там, на село, при своите да лежа. Ето, поне за това, че дадох още минути живот на този човек – свенливо допълвах молитвата си. – Две смърти стремглаво връхлитат над нас, Господи – замислях в просъница, – измръзване и удавяне. Дай заспя от измръзване, от водата ме е по-страх. Балкан чедо съм и водата винаги ме е плашила.
Точно тогава над нас прогърмя изстрел. Втори, трети. Отхвърлихме шинела и четиримата и чухме да се вика:
– Ей, тия в понтона измряха. Тук ли е командирът – викаше и стреляше постовият милиционер от вишката, която беше на 50-ина метра от нас.
– Па да мрат, бе. Да не си хабиме куршумите за тия гадове – отговориха му излетелите по тревога милиционери.
– Ама аз нямам никаква заповед за тях – плачейки настояваше този от вишката и гръмна още веднъж. После всичко утихна и аз вече съжалявах, че сме се завили с шинела, та само ние да видим мъката и страха от удавянето, защото водата вече ни обземаше, докато другите бяха вече приспани от бялата смърт…
Някъде изпращя запалване на мотор и ни освети прожектор, после ни приближи моторница и ние четиримата надигнахме глави да гледаме.
– Абе, какво си се развикал, бе? – скараха се дошлите на постовия.
– Тука има и живи, та вместо на брега, трябва някъде в бараките да ги караме.
Бяха, струва ми се, двама милиционери и двама надзиратели с автомати в ръце. Завързаха ни отново за моторницата и ни откараха в напуснатите ниски бараки, отдето избягахме поради водата. Тя сега беше до стрехите им, та милиционерите разкършиха лесите под сламения покрив и отвориха дупка, през която първо ние четиримата лазешком се намъкнахме.
Горните нари, на които стъпихме, бяха на 10 см от водата и бяха още сухи. Двама от милиционерите влязоха в понтона и почнаха да повдигат вкоченясалите наши другари, че ги хващахме за главите, за ръцете и за дрехите и ги вмъквахме вътре.
– Защо сега не пеете, а? – питаше стоящият прав в бъбнещата моторница, – Чули сте, че нашите другари са пеели пред смъртта, ама пресъхна ли ви фашистката пищялка най-после?
– Абе, гражданино началник, всички сме до 25 години и на 9- и септември сме били деца, какъв фашизъм има у нас? – рече Георги Беловски.
– Ти да мълчиш, че ей сега те забивам надолу с главата – крясна началникът.
Останахме сами на нарите с купчината стенещи и едва мърдащи наши колеги. Моторницата отвлече понтона някъде извън лагерните заграждения. Първата ни работа сега беше да разтриваме и раздвижваме вцепенените. Някои показаха по-бързо съвземане, други стенеха и халюцинираха до сутринта. Григор се впусна по багажите, изоставени при бягството ни от водата, донесе свещи и кибрит, та запалихме и се заоглеждахме този път на завет и на сухо. Сега вече беше по-истинска проверката и разпознаването, след като всички смъкваха кърпи, качулки и шалове и пред лицата им поднасяхме свещите. Аз дори намерих тетрадка и започнах да пиша с треперещите си пръсти имената им. Ето ги по азбучен ред:
– Асен Мирчев Гатев от с. Осеновлак, Софийско
– Беро Танев Беров – Стара Загора
– арх. Васил Димитров – София, кв. Княжево
– Георги Димитров Беловски – София, Княжево (покойник)
– Григор Николов Данов – с. Мрамор, София (покойник)
– Ганчо Христов Ганчев – с. Драгово, Карнобатско
– Георги Генов – от Плевен
– Георги Йорданов Донев – с. Чуковец, Радомирско
– Георги Стойчев Георгиев – от с. Маломирово, Елховско
– Димитър Николов Гьорев – от с. Бистрица, София
– Диньо Петров Фъртунов – с. Стоил войвода, Новозагорско (покойник)
– Златил Ангелов Бозаков – с. Крушево, Карнобатско
– Иван Мостров – от Бургас, убит в Плевенския затвор
– Иван Чобанов – от Русе
– Иван Парасков – от София
– Йордан Стойчев Иванов – от с. Вардун, Търговищко
– Иван Качев – от с. Чирен, Врачанско (покойник)
– Иван Славов Табаков – с. Главиница, Пазарджишко
– Васил Вичев – с. Карлово
– Кольо Динев Дочев – гр. Нова Загора
– Латун Колев Латунов – с. Тракиец, Хасковско
– Ленко Илиев Спасов – с. Оряховица, Плевенско
– Любен Чобанов – гр. Русе
– Любомир Панайотов – гр. Рила, Дупнишко
– Иван Пачков – с. Тръстеник, Плевенско
– Минчо Илиев Костов – с. Мещица, Пернишко
– Минчо Георгиев – Стара Загора
– Петко Георгиев (Огойски) – от с. Огоя, Софийско (сега Чепинци)
– Петко Стоянов – неизвестно откъде
– Петър Андреев Димитров – гр. Троян
– Стефан Иванов Ненчев – гр. Сунгурларе, Карнобатско
– Симеон Христов Тончев – с. Щръклево (или Овча могила), Русенско
– Таньо Колев Калчев – от с. Черково, Карнобатско (покойник)
– Филчо ? – от Пиринския край
– Цветко Мандаджиев – от София
– Райчо Средков – неизвестно откъде – доносник…
Тогавашния списък не можах да изнеса от лагера, но после, та и доскоро правихме обстойни проучвания за „личния състав“ на понтонерите, както ни нарекоха оттогава, и с две-три изключения може би, този е най-точният. В следващите дни и нощи, когато ужасният понтон отново бе наш смъртен ковчег, към нас прибавиха и новооткрити от списъка наши колеги като Марин Мухтаров, укрили се някак си в зловещата вечер на 12 януари, Стефан Кюмурев от Стара Загора, д-р Найденов (племенник на Яворов) и заловения при бягство Недялко Гешев от с. Момина баня, Карловско, който беше в отделно закотвена лодка, но преживя всички ужаси, които и ние, (сега той след ново бягство се е установил да живее в Белгия), Дончо Генчев – с. Върбак, Шуменско.
Налягахме по нарите и тук стана нещо като лазарет за Ранени войници. Разтривахме и мажехме, с каквото намерим – крака, ръце и другаде всинялите си телеса. Отдавна беше разсъмнало и навън някъде към постройките, дето бяха моите другари, се чуваха разнообразни гласове, но повечето викаха нашите имена. Успяхме да дадем знак къде се намираме. Само след час от задната страна на покрива, дето се вижда откъм милицията, някой разкърши лесите.
През дупката се показа голяма шарена селска торба, и добре завързана. Който я подаде, зашепна:
– Вземете всичко, но дайте торбата и пишете какво още трябва – гласа на Боцмана познахме всички. Изтърсихме съдържанието и то се оказа сланина, сухар, буркан с мас и аспирин. Аз току-що с помощта на двама души едва бях събул обувките си от подутите си червено-сини крака, та написах:
„Потърсете Христо Т. Сталев от Айтос или Гено Г. Цоньовски от Койнаре, нужни са обувки най-голям номер.“
Късно след обяд торбата отново се показа и в нея освен храните имаше и едни лъскави нови галоши, а в тях – бележка: „Привет, братя мъченици-понтонери, от вашите верни до смърт втора, трета, пета, седма и други бригади. Галошите са за Петко Огойския. 14 януари 1953 г.“
На другия ден – 15 януари, допъплиха три моторници и ние с ужас видяхме, че едната влачи и ужасния понтон.
– Я да видим вашите ятаци как са си свършили работата? – злобно мърмореха надзирателите и милиционерите, начело със зловещия Йонко и гърбавоносия Звездоброец, като ни оглеждаха внимателно. Видяха новите ми галоши и не само че ми ги събуха, но и с юмрук под брадата ми Йонко искаше да призная кой ми ги е изпратил. Казах, че съм ги взел от изоставените багажи. След като ме нарекоха и крадец, ги взеха.
Натикаха ни отново в понтона, чиято малка дупчица на пода при празен едва бе нацъцрила 3-4 литра вода, но щом го напълнихме, отново змийски засъска. Понеже аз бях по чорапи, крепяха ме двама на перваза, а после Минчо Костов ми даде своята дебела кожена шапка, та стоях на нея, за да не стоя в самата вода. Отвлякоха ни и ни завързаха с телено въже около 10 м за побит кол на брега, зад милицията, дето беше недостъпно за колегите ни от бараките. Веднъж дневно докарваха някакво гюмче с чорба и чак вечер в тъмно идваха да разбият с дърво вледенената чорба и ни сипваха в едно войнишко канче, което всеки трябваше да изпие и с пръсти да изгребе и излапа остатъците от чушки и лук, за да сипят на следващия.
Вятърът беше поутихнал, но януарският студ отново ни скова. На път бяхме отново да изпопадаме. На третия ден изглежда и разсипването от гюмчето омръзна на надзирателите, та докараха едно момче, гледач на добитък в близкия обор да разсипва, като бдително стояха зад него.
Още първата вечер, когато притеглиха с въжето понтона до брега, ние познахме, че това е нашият предан другар и приятел Борис Бонков от с. Долна Малина, Софийско. (По-късно един от 7-те удавени).
– Дръж канчето отдолу, бе, гад с гад! – поряза ни през сърцата Бонков още при първото подаване. Но всеки, който хванеше отдолу, едва сдържаше усмивката си от находчивостта на Бонков, защото там напипваше нещо, от което очите му светваха – парчета сланина, тънко и кръгло изрязани, точно като за под дъното на канчето… Тях Борис вадеше внимателно изпод ватенката, след като с това „гад с гад“ бе приспал бдителността на надзирателя. Парчетата сланина бяха все пак няколко, събирани от колегите ни в бараките, а ние – мнозина, та минаваха после от уста на уста и хапката ни беше мярката за разпределение.
Така продължихме ден и нощ, нощ и ден – седмица. Отново започнахме да падаме от студ и глад. Монката от Русе повръщаше кръв, краката ни бяха като зараснали с обувките, а моите – набъбнали като хлябове, и само чертичка някаква показваше пръст от пръст, така бяха и ръцете ми. Обзе ни отново предсмъртно настроение. Изкуството на мъката – поезията, в което досега бях изкушен само аз, облада мнозина. Шепнеха се предсмъртни завети в по един куплет. „Там сред водите понтон се люлей, взимат ни душите червените злодеи“ – себецитираше се Петър Андреев от Троян и все питаше дали е подходящо за надпис на посмъртния ни паметник, който той вярваше, че останалите живи някога ще издигнат тук, до кола на брега, след нашата масова смърт и след скорошното падане на болшевизма. За общо учудване Иван Мостров, смятан за прост и грубоват, цитираше „Тъкачите“ от X. Хайне: „В очите им сухи не блясва сълзица, отмятат на стана те жица след жица“, а друг го казваше пък на немски.
С единствената алуминиева лъжица, която ни беше попадала чрез Бонков, аз написах на лицевата част на понтона „Понтон УЖАС“. Той беше ламаринен и при силно драскане от алуминия остават следи. Как се случи, че Звездоброеца – един жесток надзирател, го видя и веднага изтеглиха понтона с въжето и започнаха да извикват един по един при Гогов. Всеки се връщаше посърнал и нищо не казваше. Извикаха и мен. Оказа се, че не мога да вървя, та подкрепян от двама милиционери, влязох в стаята на Гогов. Там бумтеше червена печка, лъхна ме топлина и аз паднах на пода. Гогов се беше изтегнал на една кушетка.
– Предполагам, че климатът там ви е малко неблагоприятен – започна Гогов. – Но я кажи кой написа това на понтона?
Съвсем механично отказах да знам, но и той повече не ме попита за това, а започна да доказва, че ако подпиша декларация, че се отказвам от вражеската си дейност и сътруднича на властите, ще издейства указ за освобождаването ми, защото знаел, че пиша стихове и народната власт такива не искала да унищожава. Всички други подписаха, твърдеше той, та ти ли да излезеш будала. Но като плъзнах поглед към масата, не видях никакви листа, нито средство за писане, което значеше, че и никой от другите не е подписал. Пак механично отказах, а той също механично добави:
– Стана една недодялана работа, та сега може би ще отървете кожите, но и два часа да ти е останало от присъдата, пак може да не излезеш жив…
Върнаха ме в понтона и аз разказах какво са ме питали и ако смятат за нужно, ще призная, че аз съм писал на понтона. Всички, с изключение на един, заявиха: „Един за всички, всички за един!“ Каква бе „недодяланата работа“, за да останем живи, не разбрахме. После някои ни уверяваха, че като не сме се издавили първата нощ, нашият случай бил огласен дори от „Гласът на Америка“ и било неудобно да ни доубиват.
Останахме в понтона още два дни и две нощи. Появи се отново вятър, студът беше може би вече минус 15 градуса. В пълно изтощение отново се свлякохме, охкащи и стенещи – долу в обземащата ни вода. Просто в просъница усетихме, че някои ни повдигат и изнасят на брега. После усетих, двама ме носят – един за краката, другият за раменете, и ме туриха върху купище тор в някакъв обор. Говореха ми познати гласове, а очите ми – склопени, и не ги виждам. Но бялата смърт те все пак бяха изпреварили. От тора се излъчва топлина и амоняк, та по някое време съм се събудил. Наоколо като положени в масов гроб, стенеха и едва помръдваха с ръка или крак другарите от понтона. Доведените да ни изнасят колеги от бараките бяха вече прибрани. В по-сетнешни пресмятания, това е станало на 25 или 26 януари 1953 г.
Това са само две от 208-те седмици затвор, които от два пъти осъждане имам зад себе си. И 5- те месеца следствие не беше леко, но в този случай, дето нито Бог прие душите ни, нито рибите – телата ни, сега, от далечината на годините, никак не си обяснявам как останахме живи. А мнозина като събуваха обувките, се свличаше и кожата и месото до костите, на други – като Стефан Кюмурев и д-р Найденов, ампутираха пръсти или крака, оттам и аз нося и днес левия си крак черно-червен и често ме поваля на легло за седмици, оттам ми е и ревматизмът по ставите, от глада и яденето на какви ли не треви, корени, сурови трици и семена е язвата ми, но вярвам, че само Божия е волята въпреки всичките изпитания, да оцелея до днес. Господня е, вярвам, и повелята към мен да доживея правото си да опиша всичко това като частица от „ЗАПИСКИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ – 1944-1989 г.“
Необяснимо си остана за мен само това – по чия воля и присъда народът мой български бе хвърлен в ръцете на тези людозвери за цели 45 години?…
[1] И сред тях настана бой. Едните против нас – „Ние сме обрали или убили по един-двама, а вие искате цялата държава да оберете.“ Другите с нас (предвождани от един Димо от с. Остър камък, Хасковско) – „Дръжте се, на вас се надяваме да ни пуснете, като вземете властта. Ние не сме крали, а само си възвръщахме, каквото ни взеха комунистите…“ А един Бегайчо бурно ни акламираше…
Петко Огойски, из „Записки за българските страдания“, том 1
