ПОЕТИЧЕСКИ НОМАД НА ЛЮБОВТА – статия на Венелин Терзиев

Едно пътуване между живота и смъртта и една объркана реалност са тръгнали заедно от самото начало на неговия живот. Дали го преследват или го съпътстват – едва ли може простичко да се отговори. Дали и той самият е намерил този отговор – едва ли и го търси в своята неспокойна душевност и лична самота. Той е млад, но вече е преминал през христовите поля, за да може съзнателно и не така отчайващо да открива поетичните си мисли и да ги предава в своите подредени послания.Някак старомодно откровен е с читателите си, които намира бързо в социалните си прозрения.

Вали по ноемврийски. Бавно. Тъжно.
Една от многото по навик, ве́чери.
Отдавна свикнах с облаци и дъжд.
(Потопите дори не ми и пречат.)
И някак, всъщност спря да ме боли
от жлъчни думи и от хорско мнение.
Научих се на тежки зими и мъгли.
И есени в душата. (По рождение.)
Измислям си красиви неспокойствия.
Сънят ми е задрямал под прозореца.
На болката причува ми се, воят ѝ –
ранена без вълка си, лунна бродница…
Не свършва без дъжда и тази приказка.
Отмива любовта ми до удавяне.
Не зная плуваш ли към мен? Дали си близко?
Аз мога да съм остров за забравяне…

Вече в изпълнените свои 45 години той казва, че пише от ученик и допълва:

„Разбрах, че ми е някаква потребност, в която разговарям със себе си. Имам над 2000 стихотворения и проза, които едва ли ще публикувам в някаква сбита форма, която да ме представи като автор на по-широк кръг читатели. Преминах през много трудности в живота, включително и през смъртта (поне първият ѝ опит да ме подслони се оказа неуспешен). Оцеляващ човек съм. Боря се с живота тихо. Без крясъци и хамалогия. Проправям си път към чистия въздух в отношенията, колкото и все по-трудно да е. Мога да кажа за себе си, че съм интересна личност, която живя и живее изключително безинтересно. Парадокс, но факт. Другото, което мога да твърдя със сигурност е, че се определям като номад. Човек с покрив, но без дом. Вечно ме влече другаде, а не, където съм…“

Събира в себе си отчаяние и болка, но и надежда, за да може да я предаде в съвсем неизмислена реалност. Много от наслоените препятствия в живота си предава с малко думи и много емоция, която плува в някакаква безкрайност. Съпротивляват се в написаните думи съдбовни решения, неизказани мисли и много, много просветления, дори и в смъртта. Светкавици преминават през накъсаните думи и много учестено дихание, преди да се споделят онези тежки и непредвидими случайности. Непретенциозно сложното боравени с думите го прави емоционално всепоглъщащ в своето безвремие и очакване на така предсказаното забвение.

Съвсем непрости са житейските тегоби, които споделя в своята отчаяна дискретност, защото са част от неговата същност.

Боли ли? Вероятно ми личи.
Затуй не пита никой с любопитство.
Прочетени са моите сълзи.
Така разказвам чувствата и липсите…
Понякога, (макар че полудявам),
се случва да усмихна нейде, някого
и тайно, много тайно се надявах
да оживея във поне едно очакване…
Боли ме. Всъщност повече тежи.
Смъртта е твърде лесно избавление.
На кръста си понесох сто съдби
и моята потъна във забвение…
Но още се побирам в мойто утро,
а нощите са толкова протяжни,
че сънищата станаха пробудни,
наяве имах нужда да съм важен.
Боли определено, но търпя.
Избрах да бъда сам. Категорично!
Разголих се изцяло. По душа́.
За онзи свят – тогава ме обличайте…

Болезнени откровения, чистота в порива на своите мечти и много обич, която е дори в изречените житейски заблуди. Не е скучен в тези си послания, дори когато са болезнено чувствителни. Той ни отвежда в душата си, за да ни разкаже по своя си особен начин за тайнството на нежността и за своите влюбвания.

Заминал си е онзи трепет.
Вълшебен, тих и въжделен,
когато сплитахме ръцете си.
Аз бях за тебе. Ти, за мен.
Тогава чувствахме се, страстно влюбени.
Ти помниш, вярвам. Още ти личи.
Не вярвахме в житейската заблуда.
Поглъщахме с тела и със очи.
Все още ми се ще да те обичам,
тъй както те обичах във ума си.
Душата ти със нежност да събличам,
а после да сме плът във плът…
Но аз изчезвам. Губя се наистина.
По път, че сякаш смъртен е, обе́т.
Превърнах я във навик тази липса.
(Мен, липсите направиха поет.)
Не ще повярвам, моя мъченице!
Недей постила думи под краката ми!
Вървял съм два живота под звездите
и в ни един не случих на дела́…
Заминал си е трепета. Безследно.
Навярно ще се върне в друго време.
Дали обичах, като за последно,
или мога да обичам само Тебе?…

След това свое начало той знае и своя край и дори смело си говори с него, без да търси покаяние. Интересно словоблудство и дори в някакъв изумително препускащ със силата на времето екстаз. Далеч е от неизбежното очакване, защото вечетой познава своята смърт и търси към нея своя път понякога слепешком, понякога с отворени и невярващи очи, но все пак продължава…

Има какво да ни каже и какво да ни покаже с отличително различния ритъм на своята душевност и безкрайна откровенност.

Смъртта не бе облечена със черен плащ
и без кинжал, да ме пореже.
Аз сам осъдих се и бях палач
на мойте глупави копнежи…
Преди да стане твърде късно
за свещ, тамян и опело́,
наум пред дявол се прекръстих,
а Бога го проклех до гроб…
Не диря вече покаяние.
Видях в очите ѝ. Не дава прошка.
Изплакал чуждите страдания,
повярвах повече във лошото.
По всичко някак си изглежда,
че в страх четете ми морал.
Към вас изгубих си надеждата
и я заместих със печал…
Понеже върнах се оттам,
на дето тръгнали сте всички,
Дано е Господът със вам,
че хич не можете да се обичате!
От памтивека, че до днес
смъртта е просто неизбежна!
Това е толкоз предвидим процес,
но вий се лъжете с надежда…

*

Трудно ще го откриете с истинското му име като Данаил Антонов. Предпочита да се отразява в нашата действителност като един Стихопат с име: Danny Diester.

Данаил Антонов е на 45 години и е роден в Ловеч. Пише различни текстове още от учиническите си години. Има над 2000 текста с поезия и проза. Публикува ги в социалната си страница в интернет.

гр. Кютахия, Република Турция, 18 ноември 2022 г.

проф. д. н. Венелин Терзиев