НОТАТА ДА ДИШАШ – поезия от Тодор Билчев

ВЪЗКРЕСЯВАНЕ

Аз към кацналите звуци не летя.
Не целувам морски възвишения.
Тичащи пегаси с лассо не ловя.
Не желая от зло извинение.

С тъничката струнка на щурче в трева
искам да докосна нечие сърце.
С лъч да ме целуне някоя душа.
Да се възкреся в усмивка на дете.

КЪДЕ Е ЧОВЕКЪТ?

Не плаши го буря засятото семе.
Когато поникне, за него е страшно.
Че можеш от вейката всичко да вземеш.
Но пази го майка-земята. Прекрасно.

Така е със всичко, догдето е семе.
Но щом се роди, порасте и узрее,
и майка не може във скут да го вземе,
умира плодът. А човекът къде е?!…

СЪЛЗИ ВЪРХУ МЕЧТИ

Тихо и кротко, най-после, вали.
Сипят се, сякаш, над мене сълзи.
Сиво небето. Дъгата мълчи.
Чакам душата да полети.

Чакам мечтите да станат съдби.
Да се превърнат в малки звезди.
Облакът свъсен над мене сумти.
Капят сълзи върху звездни мечти…

НОТАТА ДА ДИШАШ

Светът и без поезия си съществува.
И тъй прекрасен, даже без да се описва.
Откакто е създаден, тъй светът векува.
Кому ли трябва и в живота да се вписва?

Но не в дебелите тефтери на живота
поета, още жив, ще можеш да опишеш.
Поетът е откраднатата тази нота,
която пееш, още можеш ли да дишаш.

С МОРЕ ЛЮБОВ В СЪРЦЕТО

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят.

Морето винаги е бурно в тебе.
За път обратен мисли неспокойни
не биха би/ли твоите пробойни.
Обязден, на вълните, ти си гребен.

И щом с море в сърцето пак заплуваш
над облаци, вълните и мечтите,
то сигурен бъди, ще дойдат дните,
с любов и ти, когато ще ликуваш!…

СКУЛПТУРА

Със чук от болка и с длето от нежност,
от съвестта страданието вае
божествения лик на миг безбрежност,
излята по лицето на Безкрая.

Повдига клепки утрото да види
изсечения образ на човечност.
А слънцето преди да си отиде,
изплува от дъга самата Вечност.

© Тодор Билчев