НОЩЕН АКВАРЕЛ – стихотворения на Стоян Михайлов

ПРОЛЕТНА ПЕСЕН

На вятъра с бяг полетяла,
с априлските топли лъчи,
ти пролет си песен запяла –
напираш в човешки очи !
Отвръща пробуден Балканът –
гласът му познат долетя…
Живителна струна подхвана,
със първите горски цветя !
Над цветни градини танцува,
по дряна цъфтящ се върти –
в реките талазени плува,
с овцете към паша върви…
И щъркели горе се вият,
разперени махат с крила –
при вас се завръщаме ние
и носим за вас пролетта!
Чуй тази мелодия чудна
приятелю земен – поспри !
Запей с пролетта ранобудна
и с нея напред погледни !

НОЩЕН АКВАРЕЛ

Спуска се поредно нежен мрак,
на деня довиждане да каже.
Стъпила в пътеката си с крак
ето и Луната идва даже!
Сред полята Божият закон,
в сън подканя и треви и твари.
Рой светулки яхнали на кон,
с въгленчета сякаш мрака парят!
Някъде обажда се щурче –
там далечно бухалче се чува.
Горе от кошарите звънче
ни подсказва още че будува!
Трепкащи звезди за кой ли път
на Земята шепнат серенада…
Тайните си думи те мълвят
както във любовна нощ се пада!
Леко вече гали ведър хлад –
от горите поздрав ти донася.
Тънат ти очите в звездопад
и сърцето се в мечти унася!
Приказката – нощен акварел,
без палитра лятото рисува…

И така разнежил се в нощта –
тръпне ти копнежът, не унива…
Със очи прелели в красота,
на тревата росна си заспиваш!

СТЕНАНИЕ

Една забравена къщурка селска стене,
тя новия стопанин дълго чака…
„Ела приятелю, ела при мене –
страхувам се сама от студ и мрака!
Оградата ми виж сама си ляга –
вратата без ключалка си остана.
След кучето и котката избяга –
остана пътя само аз да хвана…
Градинката ми – пълна със иглика,
ще ти допаднат плодните дървета.
В пролуката им слънцето ми свети,
а в цветовете рой пчелици бликат!
Във дъното ще те посрещне круша,
като със шепа захар подсладена.
До нея бистър кладенец се гуши –
предлага ти кристал вода студена!”

Хортува си къщурката и плаче –
дано гласът и надалеч да мине…
Подмина я старик с бастун закрачил –
приседна изморен да си почине!

УТРО КРАЙ КОСАЧИ

Крача из полето,
сред ливадна шир.
Тръпне ми сърцето,
във роса и мир…
Как свистят косите –
опват се тела.
След откос тревите,
свеждат си чела!
Птици са запели
песен за любов –
в ранните предели
сеят благослов!
Китната ливада
там край върбалак,
като булка млада
се усмихва пак!
А косите пеят
в пъргави ръце –
труд благоговеят
и добро сърце!

Таз картина ранна –
песен в мен звучи…
О, природна манна
легна ми в очи!

Стоян Михайлов