НЯКОЙ РАЗКАЗВА – стихотворения на Иван Антонов

НЯКОЙ РАЗКАЗВА ЖИВОТА

В шумната глъч на света
някой разказва живота.
Някой разказва, защото
дните му бързо летят.

Нищо, че тих е гласът.
Някой друг все ще го чуе.
Ще си повярва, че
съществува.
после ще тръгне на път.

А пътят е вече съдба.
Някой е влязъл в окото ѝ.
Някой разказва живота,
за да остане от него следа.

АДАЖИО

В нощта, във която вятърът спи,
цевята сънуват адажио тихо,
в нощта, във която душата трепти,
тъгата извайва тъжните стихове.

В нощта, във която пътеката лунна блести,
самотна в съня на водата безмълвна,
в нощта, във която не идваш и ти,
аз тръгвам безпътен, тъгата прегърнал.

В нощта, във която под звезден покров
изплаква сълза тишината,
от несподелената в нея любов
прозвънва в адажио тихо тъгата.

И гаснат в небето далечни звезди…
Те с плащта на мрака покриха
нощта, във която вятърът спи,
а аз слушам с цветята адажио тихо.

ПОНЯКОГА

Понякога, когато равнината спи
и птиците не слушат гласове на други птици,
и вятърът ухо в листата на дървото долепи,
сънувам мълнията в твоите зеници.

Понякога, внезапен шепот на събуден лист
разкъсва тишината вездесъща
и споменът за теб неосъзнато ме боли,
и тази болка в светлината се завръща.

Понякога, непостижим, пристига сън –
нощта тогава с теб е тъй красива,
че даже те сънува равнината вън.
Но аз защо ли не заспивам?…

ВАЯНИЕ

Усещаш ли как острието на длетото,
с което времето дълбае твойте дни,
се вбива в тялото, а в душата ти кълни
поредната надежда на живота?

Под диска слънчев, под звездите
без ехо по отломките невидимо тече
безгласен вик и твойта кръв влече
по пътищата на сълзите.

Дочуваш ли как неистово сърцето
отмерва ударите на безмилостния чук,
съдбата с който ти напомня, че е тук,
докато имаш пътищата под небето?

Не тялото във дните, а душата
извайва времето до сетната печал
и тя е твоят обелиск, че си живял
или праха е само под нозете на съдбата.

СИРИУС

Добър вечер, Сириус!
Ти ярко светиш в тъмнината нощна,
пробила с лъч бездънното небе,
аз зов от теб очаквам още
и път
към светлината да ме поведе.
Повикай ме, звезда, повикай
от твойто зарево
да зърна искам този свят без мрак –
сега съм сляп,
все още никой
и от моята Земя е невъзможен моят бяг!
Не знам тук кой ме е заселил,
ала понякога е повече нощта,
а искам да са просветлени
и да пребъдат разумът, честта.
Повикай ме, звезда, безимен –
Земята ни е пълна
с много имена
и макар че всички са неповторими,
те светят с повторима светлина!
Трагичен лъч пресича вековете…
Повикай ме, звезда –
дано ме просветлиш
как да стопим в душите ледовете
и греховете наши как да опростим!

О, Сириус велика,
повикай ме, звезда, повикай!

КЪМ ПОЕТА

Приятелю,
не си ли ти тъгата на света,
в която някой твойте дни люлее,
в която плаче песента,
когато тихо я запееш?

Във твоя поетичен сън
годините летят,
сезоните не се повтарят.
Защо тогава те догарят вън?
Ах, пролети и есени защо догарят?

В красивата магия от слова
небето ти е пълно с птици,
ала над тебе
в слънчевата синева
тъгува само твоята зеница.

Поете,
въплътил се някак си у мен,
защо тревожно е сърцето,
защо от взора бляскав уморен,
с тъгата ваеш стиховете?

А другите тъгата ти жадуват в тях.
И в своя унес са прекрасни –
не знаят те, че звезден прах
над теб се сипе,
а ти под него ще угаснеш.

Приятелю,
мъченически е твоят крехък дял,
а ти приемаш, че е дар от Бога…
Но знаеш – малко на света си дал,
защото в него е тъгата много.

Събираш я в прозрачната душа,
но често думите за нея не достигат…
Приятелю, поете,
все още аз не зная как да утеша
красота, която до света не стига!

Из „Някой разказва“, изд. Астарта, Пловдив, 2021 г.

Иван Антонов