НЯМАМ КАКВО ДА ГУБЯ – разказ на Маруся Николова

Имах хроничен недостиг на пари. Не че не можех да си правя сметката, а защото просто нямах какво да смятам. Джобовете ми бяха пробити от ровене в тях и невъзможност да открия нещо. В това не успявах, но можех с пълна сила да използвам свежия въздух и да раздвижа мисълта си с разходка извън задушното градче. Таях надежда, че ще открия някое плодно дръвче или храст с узрели шипки.

Съкратиха ме от леярския цех и ме изгониха от строителната бригада, където ме бяха наели за лятото. Станах излишен, когато дойдоха две млади момчета, които не жалеха сили. Не че съм се скатавал, но все пак съм шестдесетгодишен мъж. Пъшкал съм и съм се оплаквал от болки в ставите и кръста. Посъветваха ме да отида на лекар, а не да се силя с чували цимент и баластра. При тях се напрягат мускули, а не се философства. Излишни са приказките за времето, когато съм бил млад и съм работел по строежите.

Не разполагах с нищо мое след пожар в къщата. Бях сглобил барака в двора и преживявах някак си. Тръгнах към реката и се изненадах от факта, че, макар и в окаяно състояние, възприемам красотата наоколо. Дърветата все още не бяха оголили клони, но листата отцеждаха свежест и жълтееха.

Възторжено цвърчаха птици, лилави цветчета разпръсваха аромат, а небесната шир бе окичена с бели облаци като пухени постелки, които приканват за почивка и умиротворяват. Всичко – в контраст с живота ми. Две различни реалности.

Стъпвах по меката почва, която рибарите бяха разровили за червеи и видях, че в стъпките ми взе да избива вода. Стана ми ясно, че зад върбалака е кално. Тъкмо се канех да се връщам, когато чух призивно писукане. Нечий глас обявяваше тревога. Давеше се коте. Някой го беше хвърлил, за да се отърве от него. Чувал бях да изхвърлят новородени котета в реката, след като стопаните си изберат едно, по-шарено и едро, за да ги спасява от мишките. Това беше черно и явно цветът му ги беше смутил. Свързваха го с нещо дяволско – мрак, прокоба или смърт. Две рибарчета се лутаха по брега и се мъчеха да му помогнат с въдиците, които бяха обърнали обратно. Едното от тях се подхлъзна и за малко да падне от високия бряг.

Нямах какво да губя.

– Деца, стойте! – извиках аз и започнах да се събличам в движение.

Захвърлих скъсаните маратонки и скочих в мътните води, без да имам представа за дълбочината. Заплувах към котето, което течението отнасяше натам, където брегът беше скосен и откъдето трудно бих излязъл. Затова загребвах водата с възможно най-бързи движения, за да го предотвратя. Подложих тялото си на стрес, но то ми показа, че още е издръжливо и го владея. Изпънах ръка и сграбчих котето. То разбра, че му помагам и примря на гърдите ми. Измъкнах се от хлъзгавата лента като се улавях за жилавите треви.

Когато се поизсуших и изкашлях погълната вода видях, че децата тършуват в торбичките си, за да нахранят котето. С малките си сърца усетиха, че и аз съм гладен и ми отчупиха от хляба. Оказа се, че имат и сирене. Нищо по-вкусно не бях ял до този момент. Това ми вля бодрост и вяра. Нещата около мен все щяха да се наредят щом дишам, и показах на себе си, че имам сили и дух за борба.

А котето?

Котето е късметлийско.

Взех го в пазвата си и го отнесох в бараката. Още на следващия ден, когато кръстосвах улиците в търсене на работа, видях приятна жена да се чуди как да си внесе въглищата. Част от тях бяха изсипани на пътя и изнервени шофьори натискаха клаксоните. Предложих помощта си. Тя откликна с покана за обяд. Каза, че е вдовица и има много неща за оправяне. Показах й майсторлъка си с шпаклата като замазах олющената мазилка на оградата. На следващия ден с финес и леко престараване завъртях четката и боядисах портата…

Вече втори месец, все нещо оправям и разчиствам. Накрая взех, че останах за зимата. Разбира се с черния котарак – любимец и на двамата.

Маруся Николова