ОБРАТИ – разказ на Десислава Стоянова

Историите започват по един начин и често завършват по съвсем друг. Понякога изобщо не завършват, а друг път дори не започват. За доброто и злото няма време, има хора. Всеки човек носи в себе си и едното и другото. Така стояха нещата и в семейство Владиславови.

Времето у тях често беше като застояло, сякаш блатисто. Връщаха се от работа по едно и също време. Всеки беше хапнал нещо преди да си дойде. Анжела правеше вечеря за детето и после всеки от тях мълчешком сядаше на двата противоположни края на общото легло. Тя потъваше в своя свят, той в своя, а детето в неговия. Светът на детето беше най-шумен.

Малкият Мартин нямаше десет години и непрекъснато играеше на игри и разговаряше в конферентен разговор с поне още две три деца. Викове, сумтене и звуци от игрите огласяха общата за всички стая, разделена с един голям гардероб.

Анжела вече не обръщаше внимание на това. Тя гледаше романтични комедии или пишеше някой разказ, четеше книга, или чатеше в месинджър с приятелки.

Добромир седеше на другия край на кревата до малка масичка, пийваше водка с кола и правеше нещо на лаптопа си. Сложил големите слушалки на ушите слушаше комични скечове или чалга и често играеше на някаква игра, свързана с футболни стратегии. 

Уж семейство, а изобщо не общуваха по между си. Всеки живееше в собствената си реалност и от време на време се разминаваха в коридора. Анжела искаше от него от време на време да разговарят. Той искаше от време на време от нея да се любят, но тъй като той не ѝ даваше това, от което тя имаше нужда и нея често я болеше глава, и не му даваше онова, от което той имаше нужда. Още като се омъжи за него, Анжела знаеше, че не го обича достатъчно. Той я обичаше много, за компенсация. Всеки по своята същност беше добър, но в такава среда всяко чувство замираше и потъваше като в тресавище.

С годините това, че тя не го обича му натежаваше. Усещаше, че тя не е загрижена за него, както бе загрижена за детето и дори за кучето им. Да, семейство Владиславови имаха и куче, дребна порода, на име Лъки. Не се знаеше кой беше късметлията, дали кучето или стопаните му. Мартин често дърпаше горкото животно за опашката и обичаше да му пречи когато се храни.

Едно привидно спокойствие и идилия събираше прах в този дом.

Така минаваха дните и нощите в семейство Владиславови.

*

Тази неделя следобед изобщо не изглеждаше, че ще бъде съдбоносна.

Семейство Владиславови  решиха за излязат на разходка в парка и с хиляди уговорки навиха и сина си Мартин.

– Хайде де, после ще те водим да гледаш „ Аватар“! –подкупваше го майка му.

– Какво ще правя в парка, там е много скучно? – тръшкаше се Мартин

– Добре де, ще ти купя и сандвич от МакДоналдс

– Добре, но ако не ми хареса ще се прибираме.

– Е, ще видим …

– Ти все така казваш, после ме лъжеш.

Добромир никога не се намесваше в спора.

Той никога не участваше дейно нито в отглеждането, нито във възпитанието на детето си, сякаш го нямаше изобщо. По природа беше леко флегматичен, докато Анжела със сигурност беше холеричка. Тя често се чувстваше като мъжа в семейството. Добромир мрънкаше за нещата като жена, а тя все оправяше положението с твърдост и постоянство.

След дълги увещания и уговорки излязоха на разходка към единадесет преди обяд. Мартин непрекъснато пуфтеше и се мръщеше:

– Защо тръгнах, толкова е скучно … -мрън-мрън

Анжела се правеше, че не го чува, за да не започне да се дърпа и да не тръгне да се връща сам. Синът ѝ имаше характер, на който тя не можеше да надделее.

Както си вървяха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое, изведнъж пред тях застана едно мърляво и почти голо дете. Те бяха на пътечка в гората и наоколо нямаше други хора в момента. Детето се приближи и протегна ръка:

– Моля помогнете! – каза го жалостиво.

Анжела и друг път беше виждала раздърпани циганчета да просят жалостиво, но не и в гората. Тя се наведе към детето и го погледна в очите. Тогава с ужас откри, че очите нямат зеници и са неподвижни. Тя се стресна и леко се отдръпна, а през това време Мартин се приближи до детето и го хвана за ръка:

 – Къде искаш да отидеш? – каза той, явно забелязал, че детето е сляпо преди майка си.

 – Да отида… Аз не знам къде съм. Искам да отида там където ще ме обичат. – каза детето с още по-жалостив глас.

 – От къде идваш, дете? – попита Анжела, въпреки, че знаеше, че няма да получи насочващ отговор.

 – Избягах от едно място където ми беше студено и някой ме биеше. Биеше ме, не ми даваше много-много да ям и ме изхвърляше навън с нещо на врата. Хората ми пускаха пари. Така поне казваха и по някое време този някой ме намираше и ме връщаше на студеното място.

Анжела се разплака и извади мобилния. Позвъни на 112 и съобщи за детето. После Мартин каза:

– Мамо, хайде да заведем това дете и да му купим храна и дрехи. Нека да го заведем и в къщи да се изкъпе?

*

Анжела се съгласи, а Добромир нищо не каза, просто ги последва. Семейството се прибра и се заеха да помогнат на детето. Анжела съблече мръсните му дрипи и видя доста синини по тялото му. Взе лекарства за тези синини и първо изкъпа хубаво детето. То първоначално се изплаши, но тя го успокой:

– Не се притеснявай, милото ми! Това е вода, с нея ще отмия мърсотията от теб. После ще ти намаже синките с едни лекарства, а после ще дойдеш да хапнеш в кухнята.

– На какво така вкусно мирише? – попита детето.

– Правих пиле с ориз. – каза Анжела, доволна от това, че детето нямаше да се мръщи на нейните гозби.

След като изкъпаха и облякоха момиченцето, което изглеждаше на възраст колкото Мартин го заведоха в кухнята да хапне. То се нахвърли върху порцията и за малко да не изяде и кокала.

– Ти как се казваш? – попита Мартин, който като видя момичето с бухнали къдри я хареса някак си. Стана му мила.

– Не знам. Този човек, който ме биеше, ме наричаше Парцаланка.

– Аз ще ти викам Добродушка, става ли? –предложи Мартин.

– Както искаш, така ме наричай. – каза Добродушка и се усмихна щастливо. После ѝ се доспа и я сложиха да поспи.

*

През това време дойдоха от социални грижи. Анжела ги покани да влязат и им каза да изчакат детето да се събуди.

– Нямаме време за това! – тросна се служителката. – Събуждайте това дете, че и други адреси ни чакат.

– Как се казвате, госпожо? – попита Анжела, за да знае от кого да се оплаче.

– Добре ще изчакаме малко. – каза жената, видимо притеснена да не загуби работата си.

Анжела ги почерпи с кафе и бисквити.

Отивайки към стаята, където спеше детето, тя без да иска чу Добромир да говори  по телефона:

– Добре скъпа! Да, мила! Ще ти звънна по-късно, че моята се прави на самарянка. Мм, нямам търпение да се разведа с нея.

Анжела остана известно време като вцепенена, но после се замисли над думите на Добромир. Всъщност той беше прав. Тя не го обичаше. Живееше с него заради детето, а преди това защото беше пострадала от предишна връзка. Той ѝ даваше едно спокойствие и нищо повече.

Момиченцето се събуди и Анжела понечи да го предаде на служителките.

– Не, не искам. Лельо, нека остана тук!

– Нека остане мамо! Моля те! – примоли се и Мартин.

– Сега не може, мили деца. Нито знаем нещо за момичето, нито имаме право да го задържаме.

– Така е. – каза служителката.

– А, как може да разберем какво се случва с нея и ако има възможност, можем ли да ѝ станем приемни родители? – попита Анжела, виждайки за пръв път в очите на сина си живот и желание да помогне на друго човешко същество.

Тя беше способна да даде грижи и любов на това момиченце. Знаеше какво е баща ти да те бие. Знаеше какво е приятелят ти да те бие и знаеше какво е да си жертва в този така сложен свят. Служителката видя тази тъга в очите ѝ и сякаш се пречупи.

– Ще Ви дам личния си номер и ще се погрижа да разберете кое е това дете и дали можете да му станете приемни родители. – после ѝ стисна ръката и едва откъсна Добродушка от Мартин.

Двете деца се бяха прегърнали трогателно.

*

Тази вечер в апартамента на семейство Владиславови беше пълно мъртвило.

Въздухът мълчеше и сякаш очакваше поне една муха за да създаде настроение. Мартин си лежеше на кревата и мълчеше намръщен.

Анжела също лежеше вцепенена и разсъждаваше върху обратите, които неминуемо размътват блатата.

Добромир най-вероятно си мислеше как да ѝ каже, че иска развод.

На следващата сутрин животът тръгна по обичайния начин. Ставане, миене, тоалет, закуска, дежурни целувки по бузата с пожелания за успешна седмица и всичкото това…

Една фалшива рутина се срути. Анжела беше изкрещяла точно, когато всички бяха на вратата готови да тръгват.

– Не може така. – се чу да излиза от устата ѝ.

Добромир и Мартин се спогледаха.

– Кое не може така, скъпа? – попита Добромир.

– Не може, не може. Трябва да поговорим с теб след работа. Навит ли си да се срещнем. Даже може в обедната почивка. Важно ми е да говорим за нещо.

– За Добродушка ли? Ще я осиновите, ураа! – Мартин нищо не подозираше.

Анжела  въздъхна и само поклати глава. Всички защъкаха и тръгнаха кой накъдето му беше пътят.

*

– Здравейте.

– Здравейте?

– Обажда се Стаматова, социалната работничка от вчера.

– Да, кажете какво става с детето? – Анжела се зарадва, че ще разбере повече.

– Детето не е регистрирано. Няма име и се води ничие. Не е раждано в болница. Родителите му не могат да бъдат издирени. Въпросът е, че трябва да се изчака до седмица. Подаден е сигнал, че е намерено. Ще бъде съобщено и в новините и до седмица ще знаем повече за него.

– Това е интересна новина. Ще почакам седмица, разбира се.

Дойде време за обяд и Анжела се срещна с Добромир.

Тя седеше на масата в едно заведение и оправяше невидими ръбчета по покривката, когато той дойде. Известно време седя-ха и мълчаха. Тя изчакваше той да започне пръв, но той не го направи.

– Чух разговора ти по телефона снощи.

– Да, така е, искам развод! – каза Добромир, като стана някак неестествено ряз-ко от стола, после пак седна.

– Най-сетне. Виж се, дори смелост нямаш. – каза Анжела и стана на свой ред. – Давам ти развод! Така или иначе, това не е брак, а една пародия.

– Всичко е, защото не ме обичаш.

– Знам, знам… – каза Анжела по-скоро на себе си.

Двамата се разделиха в противоположни посоки, сякаш сцената свърши и завесата падна. Край! Нямаше аплодисменти, само студенина. На пук на всичко слънцето проби изпод облаците, които до преди малко затулваха небето.

*

Мина една седмица и Стаматова удържа на обещанието си.

Анжела вече знаеше от новините, че това дете е прецедент. Сякаш не е родено, никъде не съществува и по тази логика няма как да бъде заведено в институция.

Тогава ѝ хрумна какво да направи.

Отиде в полицията и най-безотговорно излъга:

– Детето е на сестра ми. Тя почина от рак миналата година.

Анжела каза полуистината със свито сърце и продължи.

– Тя не се беше омъжвала, но живееше с един ром. Ромът я напусна, когато разбра за диагнозата ѝ. Аз отдавна търся това дете. Радвам се, че е намерено!

Целият разказ на Анжела беше полуистина. Сестра ѝ наистина роди в дома си едно дете, но то беше мъртвородено. Роди го от ром, който наистина я изостави, когато разбра, че е болна от рак. Не можеше да се докаже, че детето не е на сестра ѝ. Надяваше се, че няма да се опитват да доказват, че детето не е на сестра ѝ.

Анжела се разплака, за сестра си.

– Госпожо, това променя нещата. Радвам се, че детето най-сетне намери семейството си и ще има дом. То има нужда от много грижа. Изцяло сляпо е, но вие изглеждате добра и отговорна жена.

– Такава съм. – уверяваше сама себе си Анжела.

*

Разбира се, разрешиха ѝ да осинови Добродушка.

След всички обрати светът стана по-добро място.

В дома на Анжела Симеонова се чуваше детска глъч.

Две деца се намериха и обикнаха. Едното намери дом и майка, а другото разбра какво значи да те е грижа за някого. Анжела, тя най-сетне изми стените на сърцето си и от там се отлепи всичката полепнала кал. Може би един ден щеше да обича не само децата си!

Десислава Стоянова