ОКО НА МЪЛЧАНИЕТО – стихове Анна Димитрова, картини Красимира Кирилова

КРЪГОВРАТ

Всеки ден отчупвам къс от времето
и тръгвам със окото на мълчанието.
Знам,
ще украси косата ми
с цветна лента от дъгата,
със звуци ще ме буди,
родени в пазвата на тишината,
ще ми помогне
да се гмурна в изворите,
потекли от небето към земята.
Окъпана и преродена
го прегръщам,
през зеницата му тихо се промушвам
и търся път към светлината…

*
самотен пешеходец
се скита по невидими пътеки
с мълчанието редом,
което му разказва приказки,
скрити в пространството около него.

*
понякога се случва
при среща с непознат
да светнат всички лампички
в храма на душата ми.
Прилича на небесен пратеник.

*
Цял живот търся светлината като Диоген.
Намирам я в гората и в реката,
в лазура на планинското езеро,
намирам я в дървото и във камъка,
но все по-рядко да просветва във човека.

*
Очите ми пеперудени
бродят в пространството,
нанизват цветни мигове.
Колекционирам хербарий
в броеницата на времето.

*
Животът ми към залеза се стича
и в залезите всеки ден се къпя.
Очите ми все изгревите търсят.
Дали на изток някога
душата ми не се е преродила?

*
През окото на иглата гледам.
Промушвам мисълта.
Опитвам се да избродирам с думи
незримото прераждане
в спиралата на вечността.

*
влюбено кокиче
пробива снега
търси минзухара

*
самотно дърво
червено-бели мечти
разтапят снега

*
пролет
зелени надежди
покълват в очите ми

*
мартенска луна
котка проституира
под лампата

*
дъждът спря
охлюв и червей
на среща в гората

*
на прозореца
цъфна великденче
възкресение

*
калдъръмче
тъче черга
за улицата

*
мъгла магьосница
ту скрива, ту показва
пътя на планинаря

ЕЖЕДНЕВИЕ

Отварям вестник,
след него друг
и подобно куршуми
стрелят в лицето ми
отровните думи.
Усещам змия как ме лази.
Телевизора щраквам,
за кратко герой
в екшън ставам.
И отново змията блести
с бронзова риза,
с отровен език
пак ме облизва.
Сън ли е,
че съм ранена,
но още съм жива…?

КАРТИНА

От стената ме гледаш
ехиден и ироничен,
с око-кинжал
и усмивка на клоун.
Пронизваш с въпроси…
И аз те гледам.
Виждам тъгата,
обсебила таланта,
виждам болката,
удавена в чашата,
и безизходицата,
превързала тялото ти
към патерици под наем.
Виждам душата ти хербаризирана
да прозира в палитрата.
И се взираме двамата
око в око,
в мълчаливо прозрение.

ЩАСТИЕ КАТО БАЛОН

Щастливи хора
с притъпени сетива
издигат се с балон,
изпълнен с хелий.
Летят и пеят,
искат с птиците да се сродеят,
на Господ дрехите да облекат,
но крилете им се чупят
в безметежния летеж.
Падат на земята
при птичетата гладни,
писукащи в пререкания
за разпилените зърна.
Камбанен звън отеква,
плъзва огън –
щастливите души са прегорели,
очите празни
взират се в пушечния дим.

МОНОЛОГ

Вървя по пътя сама.
Разговарям наум.
Неусетно започвам монолог на глас,
въодушевявам се в ролята,
докато някоя птичка
изплясква с криле
или случаен минувач
неразбиращо ме погледне.
Усещам, че съм объркала зрителя,
за когото е монологът,
заменила съм сцената.
Спускам бързо завесата
и се скривам сред декорите
на собственото си въображение.

КВАДРАТНОСТ

Понякога стоя като квадрат,
забила четири опорни точки в земята.
Опитвам се да спра и задържа мига,
додето се втвърди във същността си.
Квадратна искам да е моята обвивка,
защото знам,
че има четири посоки във света,
крепостите са с четири врати,
Брахма гледа с четири лица,
посочва пътя с четири ръце.
И аз градя четиристенен храм,
отглеждам четирилистна детелина,
за да открия точката в кръга
в квадратната мандала.

текст: Анна Димитрова

картини: Красимира Кирилова

подбор Надежда Александрова