ОНОВА УТРО – есе от Анна Гуманская

Посветено на усещанията от първия ден на руското нахлуване

Анна Гуманская, млада жена от Керч, Украйна, пише това есе по случай годишнината на войната. Подобно на много други бежанци, Анна пристига в България и намира подслон в София. В момента участва в курс по български език с преподавател Невена Лилова. Обича да прави литературни анализи и това въодушевява преподавателите и останалите съкурсисти. Написва това есе на български език.

ОНОВА УТРО

Всичко започна с онова утро.

Будилникът звъни, ставам без желание и отивам в кухнята да направя кафе. Котката си иска закуската. Дъщеря ми не се е събудила, мъжът ми отива на работа по-късно. Закусвам, преглеждам си джиесема … Нищо смущаващо. Изведнъж чувам … Чувам рязко свистене – режещ звук. Няма да го забравя, докато съм жива. След миг – експлозия. Не мърдам. Пет секунди – издишвам. Отивам в спалнята, мъжът ми не спи. Гледа ме, отговаряйки на моя ням въпрос: „Да, почна се“. Започна онова, за което всички говореха. Вероятно е имало и подготвени, такива, които не са се изненадали, но до последно хората не вярваха.

Същата сутрин аз отидох на работа. Никой не работеше. Всички се опитваха да разберат какво да правят и как да живеят по-нататък.

Онова утро издълба линия, отвъд която връщане няма. Нищо нямаше да е същото оттук нататък. Ден, втори, седмица, месец нов живот. Нескончаеми сирени и паника.

Фронтовата линия се измества към града. Нашите момчета разбиха една вражеска колона, после – втора.

На Кривой Рог му провървя – не ни бомбардираха. Но ето че са на четиридесет километра от нас. Страшно!

Всичко се реши с обаждането на сестра ми. Тя поиска да замине с детето. Деветнайсети март, евакуационен влак. Дом, родители, съпрузи…? Три дни пътуване, различни влакове, различни градове, страни.

И ето я София. Гледам я със странно чувство: идва краят на пътя, а всичко трябва да започне отначало. Търсим си ново жилище, нова работа, учим се дори наново да говорим.

По време на пътешествието преминахме през три страни, като почувствахме и разбрахме, че всичко това става възможно, благодарене на хората. На хората, които решиха, че не могат да останат безучастни.

Пиша, зачерквам, поправям. Когато описвам чувствата си, не ми стигат думи, защото изпитвам нещо повече от благодарност.

Измина вече повече от година. Живеем в нова действителност. Тук е спокойно. Красив град, добри хора. Болката не намалява, просто свикваме със ставащото. Свикваме, но как да го осмислим?

Изтекоха 395 дни, а ОНОВА УТРО все не свършва …

Анна Гуманская