ОПАКОВАНИ СПОМЕНИ В ПОЕТИЧНИ СТРОФИ – рецензия на Крум Гергицов за две стихосбирки на Адриан Василев

Адриан Василев познавах като много добър преводач от румънски – дейност, с която го ползвахме в театъра. Знаех ,че пише стихове, но нямах представа какви са те. И ето че през 2015 г. той ми подари първата си стихосбирка , наречена „Старото кино“. Тя силно ме впечатли. По-късно ми даде и друга книга – весели разкази из живота си като моряк „Краставици по шлепчийски“. Така в съзнанието ми Адриан Василев се открои като един от силните автори в  атмосферата  на русенската литература – тази, която изведнъж се насели с много имена непосредствено след промените през 1989 г.

Затова с охота реших  да представя две негови нови поетични книги, издадени  съответно през 2020 г.  – „Идвам от детството“ и през 2022 г. – „Шепот в рапана“. Темите на двете стихосбирки са различни – в едната има възпоминания от родния край и детството, а другата е изцяло преживявания и срещи с личности в битността му на моряк в Морско параходство, а след това 13 години  брегова служба в Българско речно плаване – Русе.

*

Макар темите в стиховете да са различни, тях  ги обединява голямата искреност, романтична приповдигнатост в изказа на поета, любовта и преклонението, с които възпява описваните обекти. Адриан Василев не се стреми да бъде модерен или постмодерен, както днес е модно да се пише поезия, нито обременява читателя с разгадаването на енигматични метафорични образи, нито е философски вглъ-бен или разточителен. Словото в неговата поезия се лее спонтанно, буйно и динамично, примесено с нотките на сантимент и стихията на някаква българска „харамийска“ енергия. Именно тези белези оформят облика и стила на неговите стихове – атмосфера, която почувствах още в първата – „Старото кино“. Той е поет на самобитното, спонтанно и много българско по дух слово.

ЗА „ИДВАМ ОТ ДЕТСТВОТО“

Това е книга, наситена със стихове, посветени на неговия роден град Тутракан, както и на спомени от детството му там. Няма поет, който да не пише такива стихове – връщането към родния край вълнува творците. Те се връщат в миналото си като на разкаяние, като на мисъл за пречистване, като на спомен за близки хора, които са им помогнали да оформят своята нравствено-ценностна система. Адриан Василев се връща в миналото със същата идея.

Но какво характеризира неговото завръщане, кое прави неговите стихове да не звучат в банално-традиционен тон, а да имат свой дух и атмосфера?

Връщането на този поет има своята конкретна автентичност. Той умее поетично да изгради образите на светли личности, на свети места , на свети обекти от своя роден Тутракан. Именно с тези поетични видения от детството е наситена стихосбирката. Към  тях поетът се отнася с респект, възхита, с благоговение, трепет. „Край, на край света оставен, хляб за господар и роб,/даже Бог да те забрави,/ ще те помня аз до гроб“/ – възкликва поетът в „Роден край“,а в друго стихотворение „Реквием за мамо и татко“ той изплаква: „Простете, вие, мои стари рани, /че толкоз рядко тук за вас се сещам! Идвайте понякога в съня ми! И казвайте, ако ви трябва нещо!“.

Силни са стихотворенията, в които се разкрива атмосферата на малкия дунавски град: от нея струи тиха интимност, топлота и същевременно се усеща тихият повей на реката. Тя е съвсем различна от тази на големия, шумен град. И в стихове като „Залез над Дунава“, „Къща край шосето“, „Завръщане“, „Роден край“, „Дунавски ноти“ и други Адриан Василев великолепно гради мириса и аромата на този малък град. „Къща край шосето, детството ми взела,/где са двете сенки? В крехкия темел?/Живи ли са тези, дето в теб съм любил? /Къща край шосето с майчино лице“ /Из „Майчино лице/.

*

Самият аз съвсем наскоро, през юни, за първи път посетих Тутракан. Много ми хареса атмосферата на това градче. И мисля, че Адриан Василев високо-поетично я е пресъздал.

Има една група стихотворения, които високо ценя, и които оформят автентичната среда на града. В тях  няма описание на природни красоти: в тях Адриан Василев  изгражда поетичните образи на символни реликви или незабравими човешки образи от градчето. Именно те придават автентичност на този  град, именно те са се запечатали най-трайно в съзнанието на автора. Те са онези символни образи, които са градили в съзнанието на някогашното дете или юноша мерилото за нравственост, красота, патриотизъм, човещина.

Такива силни като звучене стихотворения са „Старото кино“, „Камбаните“, „Жената на рибаря“, „Учите-лите“, „Дядо Драган“, „Медалите на дядо“, „Мама в църквата“ , „Тутраканецът“ и още няколко стихотворения от този дух. В  тях самобитната, автентична атмосфера на градчето , съставена от природа , личности, реликви се сливат в общ хомогенен поетичен хор. Това са призраците, които вечно ще съпътстват поета и вечно ще бъдат мерилото за достоен живот. „Прости ми, старо кино, тоя страх/ в предстарческа сантиментална глупост: със призраци не искам, а без тях,/ без детството не мога да те купя!“- финалните акорди на „Старото кино“.

Стихосбирката „Идвам от детството“ е дълбоко съкровена поетична книга. Тя привлича не само с поетичното майсторство на Адриан Василев: тя вълнува с духа си на смесицата от сантимент и тънка чувствителност по спомена за родния край, на неприкрито преклонение пред неговия дух и история, хора и събития- спомена за градчето Тутракан. Това вълнение на поета се пренася  и върху читателя.

ЗА „ШЕПОТ В РАПАН“

Посвещението на автографа на Адриан Василев за мен на стихосбирката  „Шепот в рапан“ гласи: „Понякога и в един празен рапан, може да се чуе нещо за морето….“! Не нещо , а изблик от емоционален възглас на сливане със стихията на голямата река и морето, от изживявания на незабравими мигове с любими колеги- „бараби“, както се наричат помежду си моряците, от удивление пред мъжествеността и волната душа на моряка – цялата тази стихия на мъжката душа е изобразена в отделните стихове на книгата.

Това са стихове за съдбата на моряка – отделен за много месеци от семейството си, от родината си, който се“ скита „ волно по морето или реката. И в това пътуване има толкова много преживявания – и мъка, и надежда, и удивление от пейзажа на морето или реката. Но всичко това се надмогва от онзи силен характер на моряка, който застава на палубата и предизвиква с характера си стихията на морето. „Смъртта ли? Тя е курва, капитане! / Поне по тази част не сме зелени! Кълне ли се при тебе да остане, / тя може през нощта да легне с мене. / Сега играем, Капитане! Зная – / и нашите скали ще се откъртят! / Ала додето тази песен трае/  и двамата със тебе сме безсмъртни“.

Това са финалните акорди на стихотворението „Сиртаки“, посветено на негов колега Капитана, за който в послепис Андриан Василев пише: „С Капитана се срещнахме през 1994 г. в една одимена кръчма, далеч от морето. Той беше тежко болен, но като разбра, че съм моряк стана и ме покани на едно сиртаки. Той игра с пълна чаша на челото.“.

*

Доста стихотворения имат специално посвещение на конкретни личности от моряшкия живот на Андриан Василев, които негови колеги са му останали за цял живот пример на мъжественост, изживяване на достоен живот, пример на родолюбие и пълна отдаденост на моряшката служба. В тези стихотворения присъства онзи вик, който често може да се чуе на корабната палуба: “Стягай плътно, връзвай здраво! Тъй било е и когато със ковчега Ной е плавал: / Вахта-вахта!“. /Из „На старите моряци“/. Това са стихотворения, които когато ги четеш буквално те стягат за гърлото…

В днешно време, когато мъжествеността понякога е заменена от изтънчена мъжка чувствителност или обратно, от груба, парадна сила, тази стихосбирка изгражда в своята цялостност образа на онази мъжественост, която съдържа в себе си сила на характера, харамийска  енергия, нежна любов към Жената, способност мъжествено да се противопостави на предизвикателствата на съдбата.

Трябва да изброя всички стихотворения в „Шепот на рапан“, за да покажа  този великолепно изграден образ на Моряка, който прекосява с дни морета и реки, който е далеч от Итака, но винаги с нея в душата си. И все пак нека да посоча няколко такива силни стихотворения: „Корабът на времето“, Завръщане“, Ех, да можех“, „Краят на вахтата“, „Подпалубни мисли“, “Огънят“, „Жена“, „Бузуки“ и всичките 43 стихотворения. Силни, мъжествени, почти действащи на читателя сугестивно, изпълнени с трагизъм и любов, надежда и вопъл, свободолюбие и  така нежна чувствителност. Силно чуваме в тези стихове гласа на моряка в поетичния рапан на Адриан Василев…

*

В две стихосбирки Андриан Василев поетично опакова своите спомени – по детството и родния край, по службата си като дългогодишен моряк. А тази му биография му предлага повода да я изкаже в спонтанно родени стихове. Затова и за финал на моите размисли за тези хубави стихосбирки „Идвам от детството“ и „Шепот в рапана“ ще сложа края на неговото стихотворение „Опаковане на спомени“: „Отплава Белият ни кораб. / Не ми се спи! Налей отново! Да спят отплавалите хора! Аз спомени опаковам!/“.

Художественото оформление на книгите е дело на художниците Симона Гвоздейкова, Красимир Христов, редактор на „Идвам от детството“ е поетът, историкът и журналистът Живодар Душков. И двата поетични сборника са издадени от издателство „Авангард принт“- Русе, с управител Светослав Гиндянов.

Крум Гертицов за: Адриан Василев, Идвам от детството. Стихове. Редактор Живодар Душков. Изд. Авангардпринт. Русе, 2020 г.

Адриан Василев. Шепот в рапан. Стихове. Изд. Авангардпринт. Русе, 2022 г.

Крум Гергицов