ОРФЕЙ – разказ на Кирил Димитров
Това е легендата за моста между брега на живите и брега на мъртвите. За живите е времето, за мъртвите – неподвижният бряг на вечността – спрялото време. Но мостът е върху реката, и няма река без два бряга.
Тогава върху какво е мостът, по който минават Орфей и Евридика, ако реката не тече като времето? То носи легендата за Орфей и Евридика и събужда винаги мислите и въображението ни. Те ни отвеждат към приказния свят на гръцката митология. Орфей не тръгва с любимата си Евридика към царството на Аид и Персефона. Той остава в живота, за да се роди легендата за една необикновена любов…
*
Прочутият певец Орфей, син на речния бог Еагър и жена му Калиопа, живеел в Тракия, имал жена – горската нимфа Евридика. За нея, акомпанирайки си със лира като тази на Аполон, той пеел за радостите на живота. Щастието на двамата обаче било кратко. Веднъж, докато Евридика беряла цветя на горска поляна, една змия вляла отровата си в нежното ѝ тяло и тя издъхнала. Скръбта на Орфей била така голяма, че той не искал повече да живее, ако трябва да живее без Евридика. Той се спуснал в царството на мъртвите и запял за своята любов. Песента му трогнала владетелите на това царство – Аид и Персефона и те позволили на Евридика да се върне към живота, но поставили тежко условие, което влюбеният Орфей не успял да изпълни…
И ето защо.
*
Между царството на живите и царството на мъртвите тече реката Стикс.
Лодкарят Хирон, служител на боговете, превозвал умрелите до мъглив бряг, откъдето идвали като шумолене на увехнали цветя техните стонове. Никой, дори и Харон не можел да наруши заповедта на боговете и да се върне от брега на мъртвите към живота. Около него се чували стоновете на сенките, тъжни като ромона на есенен дъжд.
Орфей помолил Харон да го откара с ладията си до другия бряг, но той не пожелал. Тогава засвирил на златната си лира, а сърцето на лодкаря трепнало и той оставил своя дълг да превозва онези, дошли до реката към мъгливия бряг на мъртвите. Запял Орфей песен, в която разказвал за неизживяната любов с неговата жена, а сенките, които бродели по брега се събирали около него, примамени от непозна-тата мелодия и започнали да си спомнят неща, което някога са изживели.
Песента трогнала и владетелите на подземното царство. Като разбрали, че Орфей е готов на всичко, за да живее с любимата си Евридика – най-малката дъщеря на Плеядите, обещали му да я върнат, но само ако премине реката между живота и смъртта, без да се обръща, за да види дали любимата му следва стъпките му.
-Тя ще върви след теб, наметната с булото на Майа. – казали те – Не трябва да я виждаш. Направиш ли това, Евридика ще остане завинаги при нас, защото никой, който веднъж е дошъл в нашето царство, не се е връщал на земята.
– Върви! – продължили те – До вратата ще те води крилатият Хермес, богът на съня, каквато е и смъртта, а после ще те предаде на Кронос, бога на времето. Той ще те изведе от царството на сенките и когато се събудиш ще разбереш, че всичко е било сън, какъвто е и всеки спомен.
– Нима Евридика ще бъде моя само като спомен?!
Орфей изтръпнал от ужас.
– Само в живота има спомени – рекъл Хадес, преди да се слее с неясните образи от небитието.
Тежката врата на подземното царство се затворила с гръм и настанала тишина. Орфей се огледал. Намирал се в познати му места. Наоколо му се разстилали под слънчеви лъчи буковите гори на планината Хемус. Тя слизала до равнината на родната му Тракия. Като неподвижна черта през нея минавала реката на неговия баща… Но защо трепналите по водите ѝ слънчеви лъчи изчезват, угаснали под спусналите се от небето облаци, защо не шумолят тихо тръстиките по бреговете ѝ?
Пред вратата на останалото зад него подземно царство Орфей седял на камък, затиснал като надгробна плоча пътя, който е изминал. Пред очите му се простирали обвити с мъгла поля.
*
Минало време. В тишината мъглата започнала да се разпръсква и се появил, подпирайки се на тояжка едва пристъпващ старец
– Кой си ти? – загледал го учуден Орфей.
– Аз съм Кронос, богът на времето – раздвижил устни старецът.
Гласът му напомнял шумолене на букова гора, събудена от вятъра.
– От кога живееш, та си толкова стар? – не снемал поглед от дошлия върналият се към живота Орфей.
– Животът ми е започнал преди моето рождение. Затова имам две лица: едното е на живота, в който се събуждаш след сън, а другото е на вечния сън. Двете се събират в едно. Кое от тях е мое – това решава случаят – Той е това, което виждаш когато си буден или това, което няма да видиш, защото никога няма да се събудиш. Благодарен бъди, че вече си извел твоята Еври-дика от царството на мъртвите, но помни, обърнеш ли се да я видиш, тя ще се върне в него и никога повече няма да е твоя…
Гласът на Кронос прокънтял като ехо от дъното на преизподнята сред хор от сподавени вопли.
– Каква страшна дума, Орфей, „никога“…
Старецът протегнал ръка и през мъглата трепнали слънчевите лъчи, отразени в огледало.
– Вземи го, – казал Кронос – в него ще виждаш Евридика без да се обръщаш. Това е огледалото на спомена. Обърнеш ли се веднъж към нея, тя ще изчезне, защото спомените изчезват със смъртта.
Легналата мъгла върху безмълвните поля започнала да се вдига, а Орфей все така седял на камъка – надгробна плоча.
От далечината се чул звук на авла. Овчарите прибирали стадата си. Слънчевите лъчи пробудили далечните върхове на Хемус. На юг от равнината трепнали лазурните блясъци на море – това, което носело името на някога живелия по тези места цар Егей
Орфей въздъхнал. От дъха му огледалото, което видял в ръцете си, се покрило с нежно-розова мъглица. Тя се пръснала под целувката на утринните лъчи, чули се песните на птиците в полето на родната Тракия. На север зад планини и равнини снежнобели облаци напомняли нещо по-далечно Тракия. Там в усоите на мрачни гори, живеели други хора, а на юг, край блещукащите под извисеното слънце среб-ристи гребени на вълните закипял живот. Градовете ставали по-големи и многолюдни, зад стените им се разливала неспи-ращата радост от живота.
„Колко е хубаво! – въздъхнал Орфей- Защо не е тук Евридика, за да види го види също?“
В огледалото се появила Евридика.
„Евридика! Ела при мен!“ – протегнал ръце към нея Орфей – „Защо не мога да те докосна? Виж света, както аз го виждам!“
– Възпей го със звуците, които извират от твоето сърце. – прозвучал като далечна мелодия гласът на Евридика – Аз ще продължа да бъда с теб и никога няма да те напусна!
– Вярно ли? Никога? Плаша се от тази дума. А може би ще те видя някога?
Евридика се усмихнала загадъчно
– Може би… – всичко е възможно докато човек живее
– Докато живее – повторила Евридика и образът ѝ изчезнал в огледалото като във водите на обляното от слънце езеро
*
От този ден Орфей тръгнал по света. Навсякъде виждал в огледалото Евридика. Затворел ли за сън очи, тя изплувала от потрепващите вълни на спомен за видяното, а когато ги отварял – виждал я жива, за да я възпее с магията на своето изкуство.
Хората учудени го слушали, ходели след него мъчели се понякога да доловят нещо някога преживяно, но като протягали към него ръка, една друга ръка се приближавала към тях, за да им напомни, че нищо на този свят не е вечно.
Орфей продължавал да върви. Срещал хора, отчаяни, гладни, дори хранещи се само с това, което им е останало като спомен. И все вървял Орфей, следван от Евридика по пътеката, която извеждала извън времето.
Започнали да мислят, че Орфей е пратеник от боговете.
– Вижте го! Не е ли той превъплътен Аполон?
– Самият хороводец, повел музите!
– Не, той не е човек. Вижте как зверовете му се подчиняват! Как е възможно, ако не боговете са му дали такава дарба –казвали други, защото не знаели, че всичко се подчинява на времето.
*
Така го запомнили хората – Любимецът на боговете. Нали свирел на лирата, която направил сам бог Аполон за него?
– Не съм ли съвършен? – започнал да се пита Орфей. – Аз общувам с най-силните, а те са най-близо до моето изкуство, защото то е изкуството да живееш. Издигналите се в него са любимци на боговете и всички ги помнят, а неуспелите – те не оставят спомен. Те не седят на една маса с успелите в живота…
Орфей мислел само за своето изкуство, с него живеел и нямал друг живот извън изкуството.
Евридика останала спомен. Все по- рядко се появявала тя в огледалото на мисълта му. Наместо нея той виждал тръгнали след него, като след спасител, тълпи. Заслепени от славата му, никой сред тях не обръщал внимание на един старец. Подпрял се на тояжка той се приближил до Орфей. Гневният му поглед пронизал любимеца на боговете.
– Аз ти дадох огледало за да виждаш в него само Евридика. Ти виждаш себе си. Погледни се!
В огледалото се появил един непознат уродлив човек.
– Аз ли съм това? – ужасил се Орфей, почувствал че е сам. Нямало хора около него. До него стигал само смехът им.
– Бог? Това е един най- обикновен човек. Чудно как ни е омаял със неговите песни. Тяхното време е минало. – чувал гласовете на неотдавна провъзгласилите го за спасител хора
*
Орфей взел лирата на която досега е пеел за Евридика. Струните ѝ били разкъсани от вятъра на едно ново време. Но то донесло и един лъх, който му спомнил щастливите година на неговото щастие. От него в огледалото разцъфтяла розова мъглица. Сред слънчеви лъчи се появило лицето, което още не е забравил
– Аз не съм те оставила, Орфей – като прелетял от далече лъх бил гласът на Евридика. – Аз ще ходя с тебе до края на дните си на земята, а после… – изчезнал в шепот гласът – После споменът остава за живите.
*
Говорят, че Орфей е напуснал този свят когато не искал да забрави Евридика. Той живеел със спомена за нея когато я виждал в съня си.
-Как може да ходиш навсякъде само с това огледало? Няма ли за теб жена вместо образ в огледало, което може и да се счупи? Колкото и да мислиш за Евридика, тя не е богиня, нито ти си постоянен гост на трапезата на боговете. Нали принадлежиш на Кроноса, богът на времето… Намери си жена от служителите на Бакхус – неговите дъщери – фавни, вакханки…
Казват, че дъщерите на Бакхус не простили скритото нежелание на Орфей да си намери жена от кръв и плът и го разкъсали. Останките от тялото му се пръснали до далечни земи. Вълните на моретата ги понесли и те стигнали до скалистите брегове на остров Лесбос. Те носели лирата на Орфей и на нея започнала да свири Сафо. Песните ѝ останали до наши дни, а Орфей останал само легенда
А може би, Орфей уморен е потърсил спокойствие и сред виковете на вакханките „Евое!“ се е прегръщал с Бакхус на сватбата със своята нова Евридика. Огледалото на спомена, в което виждал себе си било счупено и останал без образ човек се слива със сянката на небитието.
Но, възможно е Орфей и Евридика да са се срещали през живота си. Жизненият път е пълен с изненади, щом човек не знае колко дълъг е и кога човек ще наруши законите дадени от боговете
Орфей не можел повече да ги спазва. Славата, която заслужавал за своето изкуство не го утешавала. Той все така копнеел за Евридика. Живот да я вижда само в спомена му се струвал безкрайно дълъг, а образа който създавал в изкуството, колкото и да става по-съвършен не го задоволявал. Орфей искал да я види жива, да я докосне, да бъде тази, която е била преди да умре неговата Евридика.
И Орфей се обърнал. На пътя, който досега вървял със спомена за Евридика видял една малка стара жена
– Евридика! – гледал я невярващ Орфей – ти ли си? Толкова много време ли измина, откакто те загубих?
– Аз съм, Орфей – гледала го усмихната Евридика – Времето е за двама ни. Реката, през която ме върна в живота не е спирала да тече. Ето – пътят пред теб не е този, на който ти ме срещна една пролетна утрин и попита искам ли да бъда твоя же-на. Как бях аз щастлива! Ти още не беше се прочул, но хората предричаха, че с та-ланта си ще станеш равен на боговете. На-ли за теб бог Аполон направи от корубата на костенурка лира, като опъна вместо струни лъчите на утринното слънце? О! О, от радост аз отидох на близката полянка да танцувам с моите приятелки – горските нимфи… Не мислех, че животът има край. Бях като всички млади момичета. Сега ти ме видя. Дойде часът Кронос да ме предаде на летящия с угаснала свещ Танатос и да сляза в подземното царство.
– Не! – извикал Орфей. – Не може в него да отидеш сама. Аз ще дойда с тебе!
– Не, съпруже мой! Ти трябва да останеш тук. Така са наредили боговете. Достатъчно е, че ме видя не само като спомен. Видя ме от плът и кръв. Като всички, които могат да забравят и да бъдат забравяни. Остани тук да изживееш до края живота си. А когато настане последният ти ден, ще дойдеш при мен. Кога ще бъде той – знаят само боговете. Затова пък те са ти дали да срещнеш толкова изненади своя път, че ще забравиш всичко, дори и мене, защото ще се стопи споменът. Но ти остани при живота, за да разказваш легендата за Орфей и Евридика, за да не забравят хората нашата любов и да я разказват през вековете, вечно.
Кирил Димитров
