ЗА ЕДНА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО РЯДКА ОСОБЕНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА – статия на Борис Цветанов

„Поезията, това не са стиховете. Поезията е тайнството отвъд стиховете.“

ИВАН БЪРЗАКОВ, поет с десет номинации за Нобелова награда за литература

Тайнството, отвъд стиховете на Габриела Цанева, е тяхната афористичност. То е в ненарушима взаимно допълваща се хармония.

Един случайно неин съименник – Габриел Лауб, световно признат афористик (чешко-немско езичен писател) дава определение „Бъдещето на литературата е в афоризма – него не могат да го развалят, екранизирайки го“.

Но афоризмът е трудна материя, иска си преди всичко философия, изразена обаче литературно, според западни изследователи , занимаващи се най-вече с класика в жанра Станислав Йежи Лец.
Иска се и мъдрост, която пък се свързва със старостта.

А Габриела не е в тази категория.

Но пък живота й е преминал сред бури, кършещи клонове, но не прекършили я, макар иначе нарушили сърдечния ритъм на страната, което е една от големите й болки. Защото една властваща идиотщина беше изметена, но на нейното място се разположи друга, по-брутална и още по-отблъскваща. И поема Габриела пътят на срещи със злото, отначало случайно, според нея самата, а после закономерно.

Всичко това калява и не може да не я изведе до Кладенеца на мъдростта…

За да се отрази по естествен начин в поезията, която си има други измерения : „Животът е бездушна дама, поезията е призвана да я облагородява“, казваше Радой Ралин.

„Поезията е ритмично създаване на красота“- Едгар Алън По.

„Спонтанен прилив на силни чувства“- Уилям Уърдсуърд.

Определения, не задължаващи афористика в стихотворенията. И както си е редно – липсва.

Защото по своите си закони „Афоризмът е шедьовър, сплав на ума, мъдростта и красотата“, както пише теоретичката Лидия Соколская.

„Афоризмът – пише Пушкин, – това е сближаване на две понятия до извеждането им в неочаквано заключение“.

Реч без афоризъм, смятали за закон в Древния Рим е храна без сол.

Още от древността автори са изваждали афоризми, заключени в речи, интервюта, разкази, романи. Сам Лев Толстой се е отчайвал колко бисери на мъдростта така си стоят роби на текста, сам е освободил и върнал за живот стотици.

С поезията е по-трудно.

Пленници на изяществото на стиха, афоризмите трудно се откриват и още по-трудно се освобождават от сладкото робство.

Опитвал съм с много поети, но съм удрял на камък , дори при класици. Смятах колоритния във всяко отношение Николай Кънчев за последния афористик в българската поезия, докато не срещнах Габриела Цанева.

И понеже става дума за афоризми, престъпно е да съм многословен, затова предлагам, читателю, афоризмите на Габриела.

Единствената моя намеса е, освобождаването им. Приятно (сигурен съм) четене.

ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА – ОСВОБОДЕНИ АФОРИЗМИ

Това, което съм писала някога задъхана, сега ме хваща за гърлото.

Ресторантът на българската демокрация – поръчваш мечта, получаваш кошмар.

Нашият път: от времето е наше, до времето е спряло.

От дъното се излиза не с пълзене, не със стълба, а с летене.

Свободата е да искаш онова, за което казват „не може“.

Не спирай да се движиш, дори да няма изход, тръгвай по измислени пътеки.

Най-лесно се продава бъдеще на народ – политически пазар винаги има.

Започнеш ли само да мислиш какво да яде стомаха ти, един ден той ще изяде теб.

Ако търсиш път, който не ти е дошъл отвътре, бързо ще излезеш извън релсите.

Затлъстелите задници кършат клоновете на които седят, докато затлъстелите съвести прекършат цялото дърво.

В големите битки за душите, първите победи не носят реално измерение, те дамо дават сигурност.

Това, че догонваш бягащият ден, не прави впечатление на гонещите Михаля.

В името на народа, народът така може да бъде ограбен, че и името си да не може да каже.

Всяка неканена мисъл е по-скъпа от чакан канен гост.

Цялата мъдрост на света е: и да те излъжат, не съжалявай.

Прегърбените стари хора са въпросителните, които късогледството на властта им пречи да видят.

На дъното сънят е по-дълбок.

При живот между четири стени, никога не знаеш в убежище ли си или в затвор.

Безсилието вдишвайки тъга, издишва позор.

Далечните ни прародители излязоха от пещерите, за да се явят пред света, ние ще изчезнем в пещерите, които изграждаме в самите себе си.

Сив е животът без победи, но за победа се иска да има нещо, което да браниш…

Морковът пред магарето е погубило многократно повече съдби, отколкото пушката.

Станат ли коленете ти ходила, следа в живота няма да оставиш.

Борис Цветанов