Оскъдни дни – хайга-поезия от Габриела Цанева

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни…

Убиват ни
главите, закичени
с корони…
Короните убиват, увили са главите ни,
обвити са със плесени,
отровени.

Не, бесни сме… Бесни
сме, бесни –
от чужди безумия сме отнесени…

Но не, болни сме… Болни,
пандемични,
покорни…

Оставаме в телата си, оставят ни –
спасени.

Спасени
са телата ни –
душите ни –
спестени…

Върнете ги, душите ни!
Пуснете ни…
Освободени.

Скъдни
дни –
в зелени
поляни
събрани
са всички злини…
и пусти пътеки ни
давят с утехи за вечни
безесенни
бъднини…

В пустини
се давим, не ни
е лесно да правим в живота си бездни…
Потъваме бавно, бавни
сме вече, отровени
от чужди вини…
Потъваме, вечни,
вечни
сме вече – не ни трябват дни.

В бездни
живеем – ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти – бедни
сме, обречени…

Отречени –
обесени,
с въже от чужди думи… Потресени…

Сломени,
безлични,
безработни,
уволнени,
безпарични –
безпилотни
се реем във висини –
безопорни,
безмозъчни,
безпаметни…

Безпроблемни…

Обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби… бедни
сме, бедни –
обезглавени,
безжизнени –
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени…

Смълчани
сме, смирени,
занемарени…
Обезглавени.

Опропастени
дни
ни
чакат, заради безумието ни.

Умираме бавно, самооперирани –
безкритични,
безразлични,
обезличени,
самозаличени,
сами…

Умора – като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа хралупата на дробовете ни…

Умората на голямата ваканция ни изяде –
пълзи –
като охлюв върху напечен камък –
опустяла Земя…

Не ни трябват пандемични
морове,
за да сме мъртви –
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо…

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света…

© Габриела Цанева, автор на стиховете и картините